Второто кълбо се удари в ръкава на спортното ми сако, експлодирайки сред пенеща се бяла гмеж. Никога преди (а и след това) не бях събличал сако толкова бързо — дори и в компанията на възхитителна блондинка, която ми гука на ушенцето. За малко да се обеся с него. Когато сакото се свлече на пода, белите влакънца вече подаваха муцунките си от него и бяха настръхнали досущ като косъмчетата по врата ми.
Стоун тръгна да излиза от банята и се насочи по пътеката към каютите. Ръцете му бяха протегнати към мен и аз побягнах презглава.
Преди бях споменал, че с частния детектив е свършено, когато самообладанието го напусне и че отстъпи ли веднъж, това означава край на кариерата му. Е, продължавам да поддържам това твърдение. Не съм пъзльо. Просто проявих здрав разум. Който бие се и бяга, утре пак за бой се стяга. Така че побягнах. Има времена, когато си даваш сметка, че не е много разумно да нападаш танк със спортно пистолетче, защото има да си седиш с твоето пистолетче и да зяпаш четирийсет сантиметровата дупка, която току-що са ти пробили в корема.
Освен това противното копеле Стоун не играеше същата игра като мен. Той просто не знаеше правилата. И най-пропадналият негодник ще ти даде някакъв шанс — ще използва я нож, я буркан със сярна киселина. Но никога нещо толкова коварно. Стоун, изглежда, пет пари не даваше за традициите, а пък уж се правеше на англичанин.
Щом се озовах горе, веднага се насочих към носа на яхтата и се опитах да преценя на око разстоянието до приближаващия се бряг. Струваше ми се не по-малко от шейсетина метра. Това беше една от най-приятните и гостоприемни гледки в живота ми. Близо до мястото, където се бях подпрял, парапетът бе обрасъл с гъбестата смърт, която обвиваше желязото с паяковидните си пипалца, впиваше се в него и алчно го разяждаше. Хрумна ми, че тези пашкули са по-опасни и активни от онези, които бяха причинили смъртта на невръстните гангстери на алеята.
Отстъпих вдясно и се сниших зад една от вентилационните тръби. Предпазливо надникнах и видях Стоун да стои до стълбите към рулевата рубка, ярките му очи проблесваха, а дланите му бяха насочени в моята посока.
Плавателният съд се приближаваше постепенно до брега.
Но не достатъчно бързо.
Два пашкула със спори прелетяха над главата ми, приземиха се на палубата зад мен и бързо започнаха да разяждат облицовката. Не след дълго яхтата щеше да заприлича на пчелна пита, осеяна с бели пипалца, всяко от тях тънко като конец, но силно и здраво като стоманена жица.
Дочух някакъв виещ звук, сякаш издаван от изтерзания метал. Палубата потрепери, като че ли се ударихме в нещо, после яхтата се раздруса силно и продължи отново по курса си. Килът сигурно се бе отъркал в крайречните плитчини, но май още не бяхме достигнали до твърда земя.
И това стана обаче.
Корпусът се удари във втори риф, раздра дънната си обшивка и заседна в не повече от метър и половина дълбочина, като по-голямата му част остана да стърчи над водата.
Превъртях се светкавично, сграбчих парапета и се прехвърлих от другата страна. Пльоснах се в плитчината и тялото ми потъна в тинята, като същевременно успях да ударя челюстта си в някакъв плавей. Зяпнах от болка и се нагълтах с мръсната речна вода. „Значи такова било усещането, когато се давиш“ — помислих си. Веднага си затворих устата и се помъчих да изляза на повърхността. Размахах неистово ръце, опитах се да се изправя на крака, препънах се в някакви водорасли и се заклатушках като пиян към брега, като плюех, кашлях и се мъчех с всички сили да не падна отново и да взема да се удавя на плиткото.
Може да нямам много качества, които да се ценят в съвременното общество — като изящен вкус и финес например — обаче има някои неща, дето ги притежавам със сигурност. Това са упоритост и инат.
Оставаха ми само някакви си пет крачки до скапания бряг, когато гъбестите пашкули внезапно изригнаха пред мен. Бяха два. После още два. Бясна плетеница от бели червеи се надигна и препречи пътя на бягството ми. Обърнах се и погледнах към яхтата. Греъм Стоун, пришълецът-англофил, който изглеждаше като някакъв зъл Кари Грант, също бе напуснал корабчето и в момента цамбуркаше към мен.
Завъртях се надясно. Две спори мигом паднаха там. Бледите червеи се заизвиваха във водата, търсещи и гърчещи се, и се насочиха към мен.
От лявата ми страна изскочиха още две. Никакво уважение към традициите. Водата вече стигаше само до прасците ми и нямаше как да се гмурна под повърхността й и да отплувам като волна риба. Освен това, ако така или иначе гъбестите образувания щяха да ме докопат, предпочитах това да стане тук, където щях да виждам какво възнамеряват да ми направят.