Греъм Стоун се приближаваше неумолимо към мен — този път без да ме засипва с купища плесен. Изглежда, знаеше, че съм му в кърпа вързан.
Намирахме се на абсолютно безлюдна ивица от крайбрежието. Не можех да извикам никого на помощ.
В този момент отляво се чу бясното ръмжене на малка моторница. Пронизителната сирена звучеше като тромбата на някой древен автомобил. Постепенно Бруно изникна от здрача и пелената на сипещия се сняг. Бе застанал зад руля на четириметров катер и го стискаше така, все едно това беше най-ценното нещо на света. Катерът се движеше поне със седемдесет километра в час. Пореше с лекота водата, която се разделяше на две разпенени дъги покрай носа й. Понеже моторницата беше значително по-лека от яхтата, а и имаше по-малко газене, тя премина с лекота през плитчините и се понесе към нас.
— Бруно! — извиках аз.
Изражението му беше учебникарски пример за човек — или no-скоро мечка — обхваната от пристъп на умопомрачителна тревога. Очите му се въртяха диво в орбитите си и той вероятно се бе примирил с най-лошото.
Катерът се удари в брега, а витлата му бясно се въртяха. Вряза се в пясъка със скорост от най-малко петдесет километра в час, блъсна се в една скала, закова се изведнъж и изхвърли мечока над предното стъкло. Той прелетя разстоянието до брега със завидна грация и се стовари по гръб върху покрития със сняг пясък.
Бързо се изправи. Изглеждаше леко замаян и палтото му бе покрито с пясък, но бе оцелял.
Започнах да подскачам като обезумял във водата, да размахвам френетично ръце и да крещя:
— Гепи го, Бруно! Гепи го веднага!
Гадните бели влакънца се приближаваха неумолимо към мен, макар че Греъм Стоун бе спрял да се движи.
Мечката надигна глава, погледна ме, потърси широката си шапка, не я намери на мястото й и сви смутено рамене.
— Гепи го, Бруно, гепи го! — продължавах да вия аз.
Той извади глупаво изглеждащия си пистолет и преди Стоун да успее да го засипе с поредната си порция гъбеста плесен, моят приятел мечокът изпепели кучия му син със своя „Дисни 780 Дет Хоуз“. Единственото, което остана от противното извънземно копеле, беше пепелта, която бързо бе разнесена от вятъра.
Знаех си, че трябва да се опитам на всяка цена да се снабдя с нещо подобно. Навярно Мики Маус ги продаваше скришом в някой таен магазин в „Томороу Ленд“.
— Ти го уби! — извиках, докато Бруно изгаряше бялата плесен, обградила ме от всички страни.
После сигурно нивото на кръвната ми захар е паднало драстично, защото се строполих. Обаче съм сигурен, че не изгубих съзнание.
Глава 5
Трябваше да се отървем от яхтата. Само за петнайсет секунди, щом Бруно се зае с нея, от нея останаха само прашинки, които бяха погълнати от водата. Никакъв огън. Само едно уушшшш! — и после прах. Мечокът унищожи и моторницата, както и всичко, което бе оставило някаква следа в онази вечер.
Вървяхме по мрачния бряг около километър и нещо, после се натъкнахме на някакъв крайречен клуб, откъдето повикахме такси. Шофьорът беше извънредно любопитен да разбере дали Бруно е обрал всички овации на някой маскарад, но ние нищо не казахме.
Когато най-сетне се добрахме до дома ми, почистихме и изядохме всички пържоли от хладилника, всички яйца, всички парчета сирене, абе… всичко. После довършихме трите бутилки уиски — макар че трябва да призная, че той изпи повечето сам.
Не започнахме да си говорим веднага за Греъм Стоун. Приказвахме си много за това какво е да си ченге — както частно, така и такова, което носи значка. Побъбрихме си за хулиганите, с които си имахме работа — и се оказа, че те не се различават чак толкова в различните вероятности. Той ми обясни защо моята Земя не е достатъчно цивилизована, за да бъде приета в общността на вероятностните светове — освен ония неща за доверието. Странно, но Бруно заяви, че положението няма да се оправи, докато моят тип не изчезне от лицето на Земята. Въпреки че ме харесва. Сигурен съм в това. Странна работа.
Малко преди разсъмване той си направи инжекция, която го накара да изтрезнее моментално. Стиснахме си ръцете (е, поне той се наведе надолу и стисна моята) и се разделихме. Бруно се отправи в търсене на трансмисионна точка, откъдето да се върне в своята вероятност. Аз пък отидох да спя.
Никога повече не видях симпатичния мечок.
Е, срещнах се с къде-къде по-странни птици. По-странни от всички дегенерати, с които съм си имал работа в този град. По-странни от Бени — Дийкълбейкър Щрауса и Сам — Съливан Спекуланта. По-странни от Хънчбак Хагърти, уродливия наемен убиец. По-странни даже от Греъм Стоун или Бруно. Някой ден непременно ще ви разкажа за тях.