— Как мога да им се надсмивам?
— Тогава — продължи Куранов, — щом вярваш, че тези демони съществуват, трябва да вярваш и в другите неща, които се разказват за тях. — Той цитира собствените си мисли върху проблема от хранилището си за данни: „Ако човекът бъде убит по какъвто и да е друг начин, чрез каквито и да било средства, различни от дърво, той не умира. Когато се строполи пред неприятеля си, само прилича на мъртъв. Той мигновено се появява на друго място, в друго тяло, без никаква следа от наранявания, където продължава живота си.“ Стефан кимна, не желаейки да оспорва това твърдение.
Тогава Тътъл се обади:
— Ами сега какво?
— Продължаваме към Пешеходния пост — отвърна Куранов.
— И им казваме на какво се натъкнахме?
— Не.
— Но — каза Тътъл — можем да ги доведем тук, да им покажем труповете…
— Огледай се наоколо — рече му Куранов. — Останалите демони ни наблюдават от дърветата.
Дузина бели лица, преливащи от омраза, се взираха в тях.
— Не мисля, че ще ни нападнат отново — каза Куранов. — Те видяха какво можем, както и че най-важната директива не се отнася за тях. Със сигурност обаче ще преместят и заровят труповете, когато си тръгнем.
— Можем да вземем мъртъвците с нас — предложи Тътъл.
— Не — отсече Куранов. — И двете ти ръце са безполезни. Дясната ръка на Стефан е неуправляема. Не мога да нося някое от тези тела чак до Пешеходния пост, не и с редуцираните си възможности в момента.
— Тогава — каза Тътъл — значи наистина няма да разкажем на никого за онова, което видяхме тук?
— Не можем да си го позволим, ако искаме да получим повишения — отвърна му Куранов. — Единствената ни надежда е да прекараме известно време в някой модул за деактивиране, размишлявайки над случилото се, докато не се научим да живеем с това, на което станахме свидетели.
Те вдигнаха прожекторите си от снега и продължиха по пътя си, придържайки се близо един до друг.
— Вървете бавно и не показвайте страх — нареди им Куранов.
Наистина се движеха бавно, но всеки беше сигурен, че страхът му е очевиден за зловещите създания, дебнещи в сенките под боровите дървета.
Роботите вървяха цяла нощ и през по-голямата част от следващия ден, преди да достигнат станцията при Пешеходния пост. По това време бурята вече бе утихнала. Пейзажът беше спокоен, бял и тих. Докато наблюдаваха разстилащите се снежни поля, те изобщо не се съмняваха, че вселената е рационално място. Куранов обаче бе измъчван от една вледеняваща мисъл — ако вярваш в призраци и други странни създания като човешките същества, то тогава никога вече няма да можеш да мислиш за вселената като за царство на разума.
Котенца
Студената зеленикава вода шуртеше по речното корито, бълбукайки около гладките бели камъни, а в нея се отразяваха приведените силуети на плачещите върби, растящи по насипа. Марни седеше на тревата и хвърляше камъчета в реката, наблюдавайки как вълничките се разпространяват в концентрични кръгове и обливат с пръски брега. Мислеше си за котенцата. За онези, които се бяха родили през тази година. Миналата година родителите й бяха казали, че котенцата са отишли на небето. Сламената постеля на Пинки бе изчезнала на третия ден след мъчителното раждане. Тогава бащата на Марни беше казал:
— Господ ги взе в Рая, за да живеят с Него.
Тя не намери причини да се усъмни в това. В крайна сметка баща й бе религиозен човек. Всяка седмица преподаваше в неделното училище и беше член на църковното настоятелство или нещо такова. Задължението му се изразяваше в това да брои всички събрани в църквата пари и да ги вписва в малко червено тефтерче. Непрекъснато беше избиран да изнася неделната проповед и всяка вечер им четеше пасажи от Библията. Снощи Марни бе закъсняла за четенето и той я наплеска. „Ако щадиш пръчката, ще разглезиш детето“, често казваше баща й. Не, тя изобщо не се съмняваше в баща си, защото ако имаше някой, който да знаеше за Господ и котенцата, това беше той.
Тя обаче продължаваше да се чуди. Защо, след като има стотици хиляди котенца на този свят, Господ е решил да вземе именно нейните? Защо е такъв егоист?
Това беше единствената мисъл, която я занимаваше от доста време насам. През изминалите дванайсет месеца обаче се случиха доста неща, които я накараха да забрави за котенцата. Това бе първата й година в училище и тя никога нямаше да забрави вълнението от подготовката за първия учебен ден — купуването на тетрадки, учебници и моливи. Първите няколко седмици бяха особено интересни — тогава се запозна с госпожа Азбука и госпожа Математика. Когато училището започна да я отегчава, Коледата профуча по заледените пътеки с натоварената си шейна и обагри всичко в снежнобяло. Тя бе очарована от пазаруването по магазините, зелените, червените, жълтите и сините лампички, разноцветните гирлянди, Дядо Коледа от ъгъла на улицата, озарената от свещи църква на Бъдни вечер, когато изведнъж й се доходи до тоалетната, а баща й я накара да изчака, докато службата приключи. През март, когато празниците вече бяха забравени, майка й роди близнаци. Марни беше учудена от това колко мънички са те и колко бавно растяха през следващите седмици.