Ето че отново беше юни. Близнаците бяха станали на три месеца и най-накрая бяха започнали да растат, макар и не особено бързо. Учебната година беше приключила, а до Коледа сякаш имаше цяла вечност. Скуката бе изпълнила всичко. Ето защо, когато чу баща си да казва на майка й, че Пинки отново ще ражда, тя прие с цялото си сърце тази добра вест и изстиска всяка капчица ентусиазъм от нея. Марни се суетеше в кухнята, приготвяйки дом за малките от парцали, памук и една стара кутия.
Събитията следваха естествения си ход — както и предишния път Пинки роди през нощта в един тъмен ъгъл на плевнята, където се беше скрила. Не се наложи използването на стерилизирани парцали и памук, но кутията свърши добра работа. Родиха се шест котенца — всичките сиви, на черни петна, сякаш бяха опръскани с мастило.
Тя много се зарадва на котенцата, но едновременно с това се притесняваше за тях — ами ако Господ отново решеше да й ги вземе, както бе направил миналата година?
— Какво правиш, Марни?
Не беше нужно да поглежда — знаеше кой стои зад нея. Все пак се извърна, дори и само от уважение, и видя баща си, който я гледаше гневно. Тъмни петна от пот с неправилна форма украсяваха подмишниците на избелелия му работен комбинезон, а брадичката му също бе изцапана.
— Хвърлям камъчета — отвърна тихо тя.
— По рибата ли?
— О, не, сър — изрече тя почтително. — Просто си хвърлям камъчета.
— Помним ли кой бе жертвата при хвърлянето на камъни? — усмихна се той покровителствено.
— Свети Стефан — отговори тя.
— Много добре — усмивката му изчезна. — Вечерята е готова.
Тя седеше като глътнала бастун в овехтялото кресло и гледаше втренчено баща си, който им четеше от Стария Завет. В ръцете му лежеше старата, подвързана с черна кожа Библия, на която даже липсваха страници. Майка й седеше до него на тъмносиния, тапициран с рипсено кадифе диван, с ръце, скръстени в скута, и усмивка, изразяваща благодарност към Божията милост, изписана на обикновеното й, но хубавичко лице.
— Оставете страдащите дечица да дойдат при мене, не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство. — Баща й затвори книгата, а звукът сякаш отекна в застоялия въздух и увисна там, задържан от плътната завеса на тишината. Никой не проговори няколко минути. После баща й попита:
— Коя глава прочетохме току-що, Марни?
— От Марка светото Евангелие, глава десета — послушно отвърна момичето.
— Чудесно. — Той се обърна към съпругата си, чиято усмивка сега сякаш казваше: „Постъпихме точно така, както едно благочестиво християнско семейство трябваше да постъпи“ и помоли:
— Мери, би ли приготвила, ако обичаш, кафе за нас и чаша мляко за Марни?
— Да — отговори майка й, стана и се запъти към кухнята.
Баща й седеше пред нея, разлиствайки старинната свещена книга. Пръстите му пробягваха по пожълтелите й страници, изследвайки призрачните петна от виното, което някой далечен предтеча случайно бе разлял преди милион години.
— Татко? — нерешително се обади Марни.
Той вдигна поглед от книгата и я изгледа равнодушно — нито се усмихваше, нито се мръщеше.
— Какво ще стане с котенцата?
— Какво да стане с тях? — наежи се той.
— Господ ще ми ги вземе ли пак?
— Може би — беше всичко, което каза.
— Не може — почти проплака тя.
— Да не би да казваш какво Господ може и какво не може да направи, млада госпожице?
— Не, сър. — В очите на момичето проблесна уплаха.
— Господ може всичко!
— Да, сър. — Тя се размърда в креслото, притискайки се плътно в износената му кожена тапицерия. — Но защо би поискал пак моите котенца? Защо все моите?
— Достатъчно те слушах, Марни. Млъкни!
— Но защо все моите? — продължаваше тя.
Той се изправи изведнъж, приближи се до нея и зашлеви нежното й личице. Тънка струйка кръв потече от ъгълчето на устните й. Тя я избърса с опакото на дланта си.
— Не трябва да поставяш под съмнение мотивите на Господ! — извика той. — Твърде малка си, за да се съмняваш. — На устните му проблесна слюнка. Той сграбчи Марни за ръката и я изправи. — Сега се качвай в стаята си и веднага си лягай!