Докато Бени умираше, аз не промених убежденията си; нито веднъж по време на това изпитание не отхвърлих принципите си и не започнах да хленча към Господ. Бях твърд, решителен и непоколебим, решен да понеса товара си сам, макар че имаше моменти, когато ми се струваше, че няма да издържа на тази мъка.
Онзи ден през октомври от седмата година на Бени, докато седях под черешите и гледах как той се прибира вкъщи да спи, нямах никаква представа на какви жестоки изпитания щяха да бъдат подложени принципите и самоувереността ми. Гордеех се, че съм освободил своя син от неговите наивни фантазии за Дядо Коледа, и бях абсолютно сигурен, че ще дойде време, когато той ще ми е благодарен за строгото възпитание, което бе получил от мен.
Когато Хал Шийн ми каза, че се завръща в лоното на римокатолическата църква, си помислих, че си прави шега с мен. Пиехме си коктейлите след работа в бара на хотела близо до фирмения ни офис и аз бях останал с впечатлението, че целта на срещата беше отпразнуването на някаква голяма комисиона, която Хал бе спечелил за нас.
— Имам новини за теб — беше ми казал загадъчно той същата сутрин. — Да се срещнем в „Риджънси“ да пийнем по едно в шест вечерта.
Обаче, вместо да ми съобщи, че сме избрани да проектираме сграда, която да прибави още една глава към славната история на „Фалън и Шийн“, той ми каза, че след повече от година на безмълвни разговори със себе си е захвърлил атеизма, сякаш не е бил нищо повече от обикновен пашкул, и е полетял отново към царството на вярата. Засмях се, очаквайки кулминацията на шегата, но той ми се усмихна в отговор и тогава видях, че в усмивката му има нещо — може би съжаление към мен — което моментално ме убеди в сериозността му.
Започнах да споря с него — отначало спокойно, после по-разпалено. Изпитвах презрение към преоткриването му на Бога и се опитах да го засрамя за това, че предаваше интелектуалното си величие.
— Реших, че човек може да бъде интелигентен и в същото време да е ревностен християнин, юдаист или будист — заяви Хал с дразнещо хладнокръвие.
— Невъзможно! — извиках аз и ударих по масата с юмрук. Чашите ни издрънчаха и един неизползван пепелник за малко да падне на земята. Клиентите на заведението веднага обърнаха глави към нас.
— Виж Малкълм Мъгъридж — каза Хал. — Или К. С. Луис. Исаак Сингър. Християни и един евреин — и същевременно безспорни интелектуалци.
— Чуй се само! — казах отвратен. — Колко пъти само други хора споменаваха тези имена — и не само тези — когато спорехме с тях за интелектуалното превъзходство на атеизма. Тогава ти с плам им обясняваше какви глупаци са всъщност тези Мъгърбриджовци, Луисовци и Сингъровци.
Той сви рамене.
— Изглежда, не съм бил прав.
— Просто така?
— Не, не просто така. Сега ти ме чуй, Пит. Повече от година четях и мислех по този въпрос. Активно се съпротивлявах на подтика да се завърна към вярата, но ето че сега съм победен.
— От кого? От някой свещеник-пропагандатор ли?
— Никой човек не ме е побеждавал. Това си беше изцяло вътрешен спор, Пит. Никой освен мен нямаше и най-бегла представа, че се мъча да запазя равновесие върху опънатото въже.
— Кога именно започна да се клати това въже?
— Ами, от няколко години имам чувството, че животът ми е празен…
— Празен? Та ти си млад и здрав. Имаш умна и красива жена. Намираш се на върха на кариерата си, всички ти се възхищават заради свежестта и жизнеността на твоята архитектурна визия, при това си и богат! И ти наричаш това „празен живот“?
Той кимна.
— Празен е. Но не мога да ти обясня защо. Също като теб аз събрах всички тези неща и ми изглеждаше, че съм най-щастливият и преуспял човек на света. Обаче отвътре се чувствах празен и всеки нов проект, който започвахме, имаше все по-малко значение за мен. Постепенно осъзнах, че всичко, което съм построил, и всичко, което мога да построя в идните дни, няма да ме задоволи, понеже постиженията ми не са дълготрайни. Е, естествено, че някоя от нашите сгради може да издържи и двеста години, но няколко века са само зрънце пясък в огромния пясъчен часовник на времето. Съоръженията от камък, стомана и стъкло не са трайни. Те не са, както си мислехме ние, свидетелства за необикновения човешки гений. По-скоро обратното — те ни напомнят, че дори и най-мащабните ни постройки са несигурни, че и най-големите ни постижения могат да бъдат моментално заличени от земетресения, войни, цунами или от въздействието в продължение на хиляда години на слънцето, вятъра и дъжда. Така че какъв е смисълът?