Сигурно щеше да продължи, ако не се бях заковала на място в края на коридора, като гледах недоверчиво орнамента, който висеше над главата ми. Едуард се изсмя на обърканото ми изражение.
— Може да се смееш — каза той. — Наистина е доста иронично.
Не се разсмях. Ръката ми се насочи механично с един вдигнах пръст, като че ли щях да докосна дървеният кръст, тъмните му шарки контрастираха с по-светлият тон на стената. Не го докоснах, макар да бях любопитна дали старото дърво ще е толкова гладко, колкото изглеждаше.
— Сигурно е много старо — предположих аз.
Той сви рамене.
— От 1630 година, плюс минус няколко години.
Извърнах поглед от кръста, за да го погледна.
— Защо го държите тук? — зачудих се.
— Носталгия. Принадлежало е на бащата на Карлайл.
— Колекционирал е антики? — предположих усъмнена.
— Не. Сам го е издялал. Висяло е на стената над амвона в църквата, където е проповядвал.
Не знаех дали лицето ми е издало шокът ми, но се обърнах обратно към семплият, античен кръст, просто за всеки случай. Бързо направих сметката — кръста беше над триста и седемдесет години. Мълчанието се проточваше, докато се борех умът ми да възприеме понятието за толкова много години.
— Добре ли си? — Той звучеше разтревожен.
— На колко години е Карлайл? — попитах тихо, игнорирайки въпросът му, все още загледана.
— Наскоро отпразнува триста шейсет и вторият си рожден ден — каза Едуард. Погледнах го обратно с милион въпроси в очите си.
Той ме наблюдаваше внимателно, докато говореше.
— Карлайл е роден в Лондон през 1640-те години, струва ми се. Времето не е било толкова акуратно отбелязвано тогава, поне за обикновените хора. Въпреки това е било точно преди властта на Кромуел.
Запазих лицето си спокойно, като чувствах как ме разглеждаше подробно, докато слушах. Беше по-лесно, ако не се опитвах да му вярвам.
— Той е единственият син на англикански свещеник. Майка му е умряла при раждането му. Баща му е бил нетолерантен човек. Когато протестантите се качили на власт, той се ентусиазирал в следването си на италианският католицизъм и други религии. Същото така вярвал силно в съществуването на злото. Той повел много гонения на вещици, върколаци… и вампири. — Застанах много мирно при споменаването на думата. Убедена съм, че забеляза, но той продължи без да спира.
— Изгорил е доста невинни хора — разбира се истинските създания, които е търсел не били толкова лесни за хващане. Когато свещеникът остарял, той сложил покорният си син начело на нападенията. Отначало Карлайл бил разочарование — не е бил бърз в обвиненията си, не е виждал демони там, където не съществували. Но е бил упорит и много по-умен от баща си. Той в действителност открил група от истински вампири, които живеели скрити в каналите на града, които излизали само през нощта, за да ловуват. През дните, когато чудовищата не били просто митове и легенди, много живеели по този начин. Хората, разбира се, се събрали с факлите и вилите си — краткият му смях беше мрачен сега, — и изчакали там, където Карлайл бил видял чудовищата да излизат на улицата. Евентуално, един се появил.
Гласът му беше много тих — напрегнах се, за да уловя думите му.
— Сигурно е бил древен и отслабнал от глад. Карлайл го чул да извиква на латински на останалите, когато усетил миризмата на тълпата. Той побягнал по улиците и Карлайл — тогава е бил на двайсет и три и много бърз — е водел преследването. Съществото е можело с лекота да ги надбяга, но Карлайл мисли, че е бил прекалено гладен, затова се обърнал и атакувал. Той се насочил първо към Карлайл, но останалите били наблизо, затова той се обърнал да се защитава. Той убил двама мъже, и подхванал трети, като оставил Карлайл да кърви на улицата.
Той замълча. Можех да усетя, че той ми спестява нещо от историята, крие го от мен.
— Карлайл знаел какво ще направи баща му. Телата щели да бъдат изгорени — всичко заразено от чудовището трябва да бъде унищожено. Карлайл е действал инстинктивно, за да запази живота си. Той е пропълзял далеч от уличката, докато тълпата преследвала демонът и жертвата му. Той се скрил в една изба и се заровил в гниещи картофи за три дни. Цяло чудо е, че е успял да бъде тих и да остане неоткрит. По едно време всичко приключило, и той осъзнал в какво се е превърнал.
Не знам какво изразяваше лицето ми, но той внезапно се спря.
— Как се чувстваш? — попита той.
— Добре съм — убедих го аз. И въпреки че хапех нетърпеливо устни, той вероятно е видял изгарящото любопитство в очите ми.