Той се усмихна.
— Очаквам, че имаш няколко въпроса за мен.
— Няколко.
Усмивката му стана по-широка, разкривайки блестящите му зъби. Той се върна надолу по коридора, като ме дърпаше за ръка.
— Хайде тогава — насърчи той. — Ще ти покажа.
16. Карлайл
Той ме поведе към стаята, която бе посочил като кабинета на Карлайл. Той се спря пред врата за секунда.
— Влез — покани гласът на Карлайл.
Едуард отвори вратата към стая с висок таван и продълговати, западно разположени прозорци. Стените отново бяха тапицирани, с тъмно дърво — където бяха видими. Повечето пространство на стаята бе заето от огромна библиотека, които се извисяваха много над главата ми и съдържаха повече книги, отколкото бях виждала извън библиотека.
Карлайл стоеше зад огромно махагоново бюро в кожен стол. Той тъкмо поставяше книгоразделител между страниците на дебел том, който държеше. Стаята изглеждаше точно така както винаги съм си представяла, че би изглеждала на колежанският декан — само дето Карлайл беше прекалено млад за ролята.
— Какво мога да направя за вас? — попита ни той дружелюбно, като се изправи от мястото си.
— Исках да покажа на Бела малко от историята ни — каза Едуард. — Е, от твоята история всъщност.
— Не искахме да те притесняваме — извиних се аз.
— Никак даже. Откъде ще започнете?
— Вагонетката — отвърна Едуард, като постави леко ръка върху рамото ми и ме завъртя да погледна назад към вратата, през която бяхме влезли. Всеки път, когато ме докоснеше, дори и по най-небрежният начин, сърцето ми реагираше звучно. Беше дори по-смущаващо с Карлайл наблизо.
Стената, пред която се изправихме, беше различна от останалите. Наместо рафтове, тази стена беше претъпкана с картини от всякакви размери, някои в трептящи цветове, а други в убит цвят. Потърсих някаква логика, нещо което свързваше колекцията, но не открих нищо в припряното си изследване.
Едуард ме издърпа към най-лявата страна, като ме постави пред малка квадратна пастелна картина в обикновена дървена рамка. Тази не изпъкваше измежду по-големите и по-ярки творби — нарисувана във вариращи тонове на сепия, тя изобразяваше миниатюрно градче покрито с островърхи и наклонени покриви, с тънки шпицове на върха на няколко кули. Широка река изпълваше фона, пресечена от мост покрит със сгради, които приличаха на малки катедрали.
— Лондон през 1650 — каза Едуард.
— Лондон от младостта ми — добави Карлайл на няколко крачки зад нас. Трепнах — не го бях чула да се приближава. Едуард стисна ръката ми.
— Ще разкажеш ли ти историята? — попита Едуард. Обърнах се леко, за да видя реакцията на Карлайл.
Той срещна погледа ми и се усмихна.
— Бих — отвърна той. — Но всъщност закъснявам малко. Обадиха се от болницата тази сутрин — доктор Сноу си взема болничен днес. Между другото, ти знаеш историите така добре както и аз — добави той, като се ухили на Едуард сега.
Беше доста странна информация за асимилиране — всекидневните тревоги на градският доктор по време на дискусията на ранните му дни в Лондон през 17 век.
Беше също така доста неудобно да знам, че той говореше на глас само заради мен.
След още една топла усмивка към мен, Карлайл напусна стаята.
Вгледах се в малката картина на родният град на Карлайл за един дълъг момент.
— Какво се е случило тогава? — попитах накрая, като вдигнах поглед към Едуард, който ме наблюдаваше. — Когато е осъзнал какво му се е случило?
Той се обърна обратно към картините и аз проследих погледа му, за да видя коя е уловила интереса му сега. Беше по-голям пейзаж в тъмни есенни цветове — празна, сенчеста ливада в гора, със скалист връх в далечината.
— Когато осъзнал в какво се е превърнал — каза тихо Едуард, — той се разбунтувал срещу това. Опитал се е да се самоунищожи. Но това не става лесно.
— Как? — Нямах намерение да го казвам на глас, но думата проби през шока ми.
— Скачал е от големи височини — каза ми Едуард с безчувствен глас. — Опитал се е да се удави в океана… но е бил е още млад за новият си живот и много силен. Удивително е, че е успял да устои… храненето… докато е бил още толкова нов. Инстинктът е по-силен тогава, той надхвърля всичко друго. Но той бил толкова отвратен от себе си, че имал силата да се самоубие чрез глад.
— Това възможно ли е? — Гласът ми беше слаб.
— Не, има само няколко начина, чрез които можем да бъдем убити.
Отворих уста да попитам, но той проговори преди мен.
— И така той станал много гладен и евентуално слаб. Той странил доколкото далеч можел от човешкото население, като осъзнал, че волята му отслабва също. С месеци той бродел през нощта, като търсел най-самотните места, мразел се. Една нощ стадо елени минало през скривалището му. Той бил толкова див от жажда, че атакувал без да се замисли. Силата му се завърнала и той осъзнал, че има алтернатива на злото чудовище, от което се страхувал. Нима не е ял животинско месо и в предишният си живот? През следващите няколко месеци се родила новата му философия. Можел да съществува без да бъде демон. Той отново открил себе си. Започнал да употребява пълноценно времето си. Винаги е бил интелигентен, жаден за знания. Сега имал неограничено време пред себе си. През нощта учел, през деня планирал. Доплувал до Франция и…