— Доплувал е до Франция?
— Хората преплуват Ламанша през цялото време, Бела — напомни ми той търпеливо.
— Това е така, предполагам. Просто ми прозвуча смешно в този контекст. Продължавай.
— Плуването е лесно за нас…
— Всичко е лесно за вас — заядох се аз.
Той почака с развеселено изражение.
— Няма да те прекъсвам повече, обещавам.
Той се засмя мрачно и довърши изречението си.
— Защото, технически, нямаме нужда да дишаме.
— Ти…
— Не, не, ти обеща. — Той се засмя, като постави студените си пръсти леко върху устните ми. — Искаш ли да чуеш останалата част от историята или не?
— Не може да изтърсиш подобно нещо и после да очакваш нищо да не кажа — промърморих срещу пръстите му.
Той вдигна ръката си, като я постави отстрани на врата ми. Бързината на сърцето ми реагира на това, но аз упорствах.
— Не ти трябва да дишаш? — настоях аз.
— Не, не е нужно. Просто навик. — Той сви рамене.
— Колко време можете да изкарате… без дишане?
— Неопределено време, предполагам — не знам. Става леко неудобно — да бъдеш без чувство за мирис.
— Леко неудобно — повторих аз.
Не обръщах внимание на изражението си, но нещо в него го накара да помръкне. Ръката му падна до него и той застана много мирно, очите му напрегнати върху лицето ми. Мълчанието се удължи. Чертите му бяха неподвижни като на камък.
— Какво има? — прошепнах аз, като докоснах замръзналото му лице.
Лицето му омекна изпод ръката ми и той въздъхна.
— Все още чакам да се случи.
— Кое да се случи?
— Знам, че в един момент нещо което ти кажа или нещо което видиш ще е прекалено много. И след това ще избягаш от мен, пищейки. — Той пусна една половинчата усмивка, но очите му бяха сериозни. — Няма да те спра. Искам това да се случи, защото искам да си в безопасност. И все пак, искам да съм с теб. Двете желания са невъзможни за съгласуване… — Той притихна, като гледаше лицето ми. Чакаше.
— Не отивам никъде — обещах му аз.
— Ще видим — каза той, отново усмихнат.
Намръщих му се.
— Та, продължавай — Карлайл плуваше до Франция.
Той замълча, докато се връщаше към историята си. Инстинктивно, очите му се стрелнаха към друга картина — най-цветната от всичките, с най-украсената рамка, и най-голямата. Беше два пъти по-широка от вратата, до която бе закачена. Платното преливаше с ярки фигури във феерични роби, изрисувани около дълги колони и на мраморни балкони. Не можех да кажа дали представя гръцката митология или летящите герои в облаците би трябвало да бъдат библейски.
— Карлайл доплувал до Франция и продължил през Европа и университетите там. През деня той изучавал музика, естествени науки, медицина — и открил призванието си, изкуплението си в това, да спасява човешки животи. — Изражението му бе станало възхитено, почти благоговейно. — Не мога точно да опиша борбата — отнело е на Карлайл два века от мъчителни усилия за да усъвършенства самоконтрола си. Сега той е почти изцяло имунизиран срещу мириса на човешка кръв и е способен да върши работата, която обича без да агонизира. Той открива вътрешното си спокойствие там, в болницата… — Едуард се вгледа в празното пространство за дълго време. Внезапно той сякаш си припомни намерението си. Той почука с пръст върху огромната картина пред нас.
— Учел е в Италия, когато открил другите там. Те били много по-цивилизовани и образовани от двойниците си в лондонските канали.
Той докосна едни сравнително улегнал квартет от фигури, нарисувани на най-високият балкон, които гледаха спокойно към гюрултията под тях. Разгледах внимателно групичка и осъзнах, със сепнат смях, когато разпознах русият мъж.
— Солимена е бил невероятно вдъхновен от приятелите на Карлайл. Той често ги е рисувал като богове — засмя се Едуард. — Аро, Маркус, Сайъс — каза той, като посочи останалите трима, двама тъмнокоси и един със снежно бяла коса. — Нощните покровители на изкуствата.