Очите на Едуард светнаха, но той се колебаеше.
— Разбира се, трябва да вземеш и Бела — изчурулика Алис. Стори ми се, че видях Джаспър да й хвърля бърз поглед.
— Искаш ли да дойдеш? — попита ме развълнувано Едуард, изражението му оживено.
— Разбира се. — Не можех да разочаровам такова лице. — Ъ, къде ще ходим?
— Ще трябва да почакаме гръмотевиците, за да играем — ще видиш защо — каза той.
— Ще имам ли нужда от чадър?
И тримата се засмяха силно.
— Ще има ли? — Джаспър попита Алис.
— Не — отговори тя твърдо. — Бурята ще се насочи към града. Би трябвало да е достатъчно сухо в сечището.
— Добре тогава. — Ентусиазмът в гласът на Джаспър беше заразителен, естествено. Открих, че изгарям от нетърпение, наместо да умирам от ужас.
— Да попитаме Карлайл дали ще дойде. — Алис се изви нагоре от пода с такъв стил, който би разбил сърцето, на която и да е балерина.
— Сякаш не знаеш — подразни я Джаспър, и те бързо бяха излезли. Джаспър успя да затвори незабележимо вратата зад себе си.
— Какво ще играем? — настоях аз.
— Ти ще гледаш — уточни Едуард. — Ние ще играем бейзбол.
Извих очи.
— Вампирите харесват бейзбол?
— Това е американската игра — каза той с подигравателна тържественост.
17. Играта
Тъкмо бе започнало да ръми, когато Едуард зави на моята улица. До този момент не се и съмнявах, че той ще прекара времето с мен в няколко временни часа в истинският свят.
И тогава видях черната кола, остарял форд, паркиран на алеята на Чарли — и чух Едуард да промърморва нещо неразбираемо в тих, остър глас.
Като стояха далеч от дъжда под навеса, Джейкъб Блек стоеше зад инвалидната количка на баща си. Лицето на Били бе непроницаемо като на скала, докато Едуард паркираше пикапа ми срещу завоя. Джейкъб свали погледа си, изражението му бе огорчено.
Ниският глас на Едуард беше яростен.
— Това е пресичане на границите.
— Дошъл е да предупреди Чарли — познах аз, по-ужасена, отколкото ядосана.
Едуард само кимна, като отвърна на погледа на Били през дъжда с присвити очи.
Изпитах слабо облекчение, че Чарли още не си беше вкъщи.
— Нека сама се справя с това — предложих аз. Тъмният поглед на Едуард ме разтревожи.
За моя изненада, той се съгласи.
— Вероятно така е най-добре. Внимавай обаче. Детето си няма и на идея.
Настръхнах леко при думата «дете».
— Джейкъб е почти на моята възраст — напомних му аз.
Той ме погледна тогава, като гневът му рязко изчезна.
— О, знам — увери ме той с усмивка.
Въздъхнах и сложих ръката си на дръжката.
— Вкарай ги вътре — инструктира ме той, — за да мога да си тръгна. Ще се върна привечер.
— Искаш ли пикапът ми? — предложих аз, докато се чудех как да обясня отсъствието му на Чарли.
Той изви очи.
— Мога да се прибера пеша вкъщи по-бързо, отколкото този пикап се движи.
— Не е задължително да си тръгваш — казах тъжно аз.
Той се усмихна на мрачното ми изражение.
— Всъщност, трябва. След като ги разкараш — той хвърли тъмен поглед в посоката на двамата Блек — все още трябва да подготвиш Чарли да се запознае с новото ти гадже. — Той се ухили широко, като показа всичките си зъби.
— Много ти благодаря — простенах аз.
Той ми се усмихна с кривата си усмивка, която толкова обичах.
— Скоро ще се върна — обеща той. Очите му хвърлиха бърз поглед към навеса и после се приведе, за да ми даде бърза целувка точно под ръба на челюстта ми. Сърцето ми заби оглушително и аз също погледнах към навеса. Лицето на Били вече не беше вече толкова невъзмутимо, като ръцете му бяха сграбчили облегалките за ръце на стола.
— Скоро — наблегнах аз, докато отварях вратата и излязох на дъжда.
Можех да усетя очите му на гърба ми, докато почти притичах през лекият ръмеж към навеса.
— Здрасти, Били. Хей, Джейкъб — поздравих ги радостно аз, до колкото можах. — Чарли го няма днес — надявам се, че не сте чакали дълго.
— Не дълго — ката Били с унил тон. Черните му очи бяха пронизващи. — Просто исках да донеса това. — Той посочи към кафяв плик, който стоеше в скута му.
— Благодаря — казах аз, въпреки че си нямах и на идея какво може да е. — Защо не влезете за малко, за да се поизсушите?
Престорих се, че не забелязвам напрегнатият му критичен поглед, докато отключвах вратата, и ги поканих да влязат преди мен.
— Ето, нека взема това — предложих аз, като се обърнах да затворя вратата. Позволих си един последен поглед към Едуард. Той все още чакаше, напълно неподвижен, очите му сериозни.