Въздъхнах и минах на следващото. Беше изпратено осем часа след първото.
«Бела,» беше написала тя…
Защо още не си отговорила на и-мейла ми? Какво чакаш?
Последното беше от тази сутрин.
Изабела,
ако не получа някакви новини от теб до пет и половина днес, ще се обадя на Чарли.
Погледнах часовника. Разполагах с още един час, но майка ми не беше известна с точността си.
Мамо,
успокой се. Сега ти пиша. Не прави нищо прибързано.
Изпратих това, и започнах отначало.
Мамо, всичко е страхотно. Разбира се, че вали. Чаках да има за какво да ти пиша. Училището не е чак толкова зле, само че нещата, които учим са стари. Запознах се с няколко приятни деца, които седят до мен на обяд.
Блузата ти е на химическо чистене — трябва да я вземеш до петък.
Чарли ми купи пикап, можеш ли да повярваш? Обожавам я тази кола. Стара е, но доста устойчива, което е доста добре, е за мен, нали знаеш.
И ти ми липсваш. Ще ти пиша отново скоро, но няма да си проверявам и-мейла на всеки пет минути. Успокой се, дишай. Обичам те.
Тъкмо бях решила да препрочета «Брулени хълмове» — романът, който изучаваме в момента по английски — просто за забавление, и точно с това се занимавах, когато Чарли се прибра. Бях изгубила представа за времето, затова побързах да сляза, за да извадя картофите от фурната и да пъхна пържолата вътре, за да се пече.
— Бела? — извика баща ми, когато ме чу да слизам по стълбите.
Че кой друг? помислих си аз.
— Хей, тате, добре дошъл вкъщи.
— Мерси. — Той закачи кобура си и събу ботушите си, докато аз се суетях в къщата. Доколкото знаех, той никога не бе използвал пистолета си на работа, но го държеше зареден. Когато идвах тук като дете, той винаги махаше патроните веднага щом се прибереше вкъщи. Предполагам, че ме смяташе за достатъчно голяма, че да не се прострелям без да искам, или за недостатъчно депресирана, че да се застрелям нарочно.
— Какво има за вечеря? — попита той предпазливо. Майка ми беше интуитивна готвачка и експериментите й не винаги бяха годни за ядене. Бях изненадана и натъжена, че си е спомнил това.
— Пържола с картофи — отговорих аз и той се успокои.
Изглежда се чувстваше неудобно просто да стои в кухнята и да не прави нищо — той се премести тромаво във всекидневната, за да гледа телевизия, докато аз работя. И на двамата ни беше по-комфортно така. Направих салата, докато пържолата се печеше и нагласих масата.
Извиках го, когато вечерята бе готова, и той помириса оценяващо въздуха, докато влизаше в стаята.
— Мирише добре, Бел.
— Благодаря.
Ядохме в мълчание няколко минути. Не беше потискащо. Тишината не ни пречеше изобщо. По някакъв начин си подхождахме да живеем заедно.
— Та, харесва ли ти училището? Сприятели ли се с някого? — попита той, докато си вземаше втора порция.
— Ами, имам няколко часове с едно момиче на име Джесика. Седя с нея по обяд. И има едно момче, Майк, което е много дружелюбно. Всички изглеждат много мили.
С едно огромно изключение.
— Това трябва да е Майк Нютън. Добро хлапе — добро семейство. Баща му притежава спортният магазин точно извън града. Изкарва си доста добра прехрана от всичките планинари, които идват тук.
— Познаваш ли семейство Кълън? — попитах колебливо.
— Семейството на доктор Кълън? Разбира се, доктора е страхотен мъж.
— Техните… децата… изглеждат малко различни. Изглежда не се вписват добре в училището.
Чарли ме изненада с гневно изражение.
— Хората в този град… — промърмори той. — Доктор Кълън е брилянтен хирург, който вероятно би могъл да работи във всяка болница по света и да изкарва десет пъти повече от заплатата си тук — продължи той по-силно. — Късметлии сме да го имаме — късметлии, че жена му иска да живее в малък град. Той е ценен жител на нашето общество, и всичките му деца са добре възпитани и учтиви. Имах си моите съмнения, когато се преместиха тук, с всичките тези осиновени тийнейджъри. Мислех си, че ще си имаме неприятности с тях. Но те са толкова зрели — никога не съм имал дори едно малко проблемче, с който и да е от тях. А това е повече, отколкото мога да кажа за децата на някои други хора, които живеят в този град от поколения. Пък и се държат един за друг, точно както трябва да е в семейството — ходят заедно на къмпинг и екскурзии всеки уикенд… Само защото са новодошли, хората трябва да говорят.
Това беше най-дългата реч, която някога бях чувала от Чарли. Изглежда реагираше доста силно на това, което хората говореха.