— Мислех си, че харесваш семейство Кълън.
— Той е прекалено възрастен за теб — започна да проповядва той.
— Ама ние двамата сме в един клас — поправих го аз, макар че беше по-прав отколкото можеше да си представи.
— Чакай… — Той се спря. — Кой беше Едуин?
— Едуард е най-малкият, онзи с червеникавокафявата коса. — Онзи красивият, онзи божественият…
— О, е, това е… — той се бореше за думата, — … по-добре, предполагам. Не ми харесва онзи големият. Убеден съм, че е мило момче и така нататък, но изглежда прекалено… зрял за теб. Този Едуин гадже ли ти е?
— Едуард, тате.
— Е, такъв ли е?
— Един вид, предполагам.
— Миналата вечер каза, че не се интересуваш от което и да е момче от града. — Той вдигна вилицата си отново, така че можех да видя, че най-лошото е минало.
— Е, Едуард не живее в града, татко.
Той ми хвърли пренебрежителен поглед, докато дъвчеше.
— Както и да е — продължих аз, — всичко това е на доста ранен етап, нали знаеш. Не ме излагай с разговори за гаджета, става ли?
— Кога ще дойде?
— Ще бъде тук след няколко минути.
— Къде ще те води?
Простенах силно.
— Надявам се, че ще изкараш испанската инквизиция от системата си сега. Ще играем бейзбол със семейството му.
Лицето му се свъси, след което той се засмя накрая.
— Ти ще играеш бейзбол?
— Е, вероятно само ще гледам през повечето време.
— Сигурно много харесваш това момче — забеляза той подозрително.
Въздъхнах и извъртях очи заради негово добро.
Чух звукът на двигател, който спира пред къщата. Скочих на крака и започнах да разчиствам чиниите.
— Остави чиниите, аз мога да ги измия тази вечер. Прекалено много ме глезиш.
Звънецът звънна и Чарли с наперена походка отиде да отвори. Бях на половин крачка зад него.
Не бях осъзнала колко силно вали навън. Едуард стоеше в осветената част на навеса, като приличаше на модел от реклама за палта.
— Влизай вътре, Едуард.
Въздъхнах облекчено, когато Чарли каза правилно името му.
— Благодаря ви, началник Суон — каза Едуард с почтителен глас.
— Наричай ме Чарли. Ето, дай да ти взема палтото.
— Благодаря, сър.
— Седни ето тук, Едуард.
Направих гримаса.
Едуард седна плавно в единственият стол, което ме оставяше да седна до началник Суон на канапето. Бързо му хвърлих мръсен поглед. Той ми смигна зад гърба на Чарли.
— Чувам, че ще водиш момичето ми да гледа бейзбол. — Само във Вашингтон факта, че навън вали като из ведро, нямаше да има никакво отношение към това да играеш спортове навън.
— Да, сър, това е плана. — Не изглеждаше изненадан, че съм казала истината на баща ми. Макар че може и да е подслушвал.
— Е, желая ви успех, предполагам.
Той се засмя и Едуард се присъедини.
— Добре. — Изправих се. — Достатъчно шеги по мой адрес. Да тръгваме. — Тръгнах по коридора и наметнах якето си. Те ме последваха.
— Не прекалено късно, Бел.
— Не се тревожи, Чарли, ще я върна рано у дома — обеща Едуард.
— Ще се грижиш за момичето ми, нали?
Изстенах, но те не ми обърнаха внимание.
— Тя ще е в безопасност с мен, сър, обещавам.
Чарли нямаше как да се усъмни в искреността на Едуард — тя звучеше във всяка дума.
Изстрелях се навън в маршируваща походка. Двамата се засмяха, и Едуард ме последва.
Замръзнах на място под навеса. Точно там, зад пикапа ми, имаше чудовищен джип. Гумите му бяха на по-високо от кръста ми. Имаше метални решетки на фаровете и мигачите, и четири големи лампи, прикрепени към покрива, който бе лъскаво червен.
Чарли изсвири тихо.
— Сложете си коланите — задави се той.
Едуард ме последва от другата ми страна и ми отвори вратата. Премерих разстоянието към седалката и се приготвих да скоча. Той въздъхна и ме повдигна с една ръка. Надявам се, че Чарли не забеляза това.
Докато той заобикаляше към шофьорското място с нормална, човешка крачка, аз се опитах да си сложа колана. Но имаше прекалено много закопчалки.
— Какво е всичко това? — попитах аз, когато той отвори вратата.
— Предпазители, за когато сме извън пътя.
— О-па.
Опитах се да намеря правилните места за закопчалките, но не се справях кой знае колко бързо. Той въздъхна отново и се наведе, за да ми помогне. Радвах се, че дъждът бе прекалено тежък, за да види Чарли нещо от навеса. Това означаваше, че не можеше да види как пръстите на Едуард се движеха по шията ми, по ключицата ми. Предадох се в опитите си да му помогна и се концентрирах върху това да не хипервентилирам.