Едуард запали колата и двигателят изръмжа диво. Отдалечихме се от къщата.
— Какъв голям… ъ… джип имаш.
— На Емет е. Не мислех, че ще искаш да бягаме през целият път.
— Къде го държите това нещо?
— Преправихме една от външните пристройки в гараж.
— Ти няма ли да си сложиш колана?
Той ми хвърли невярващ поглед.
След, което се сетих нещо.
— Да бягаме през целият целият път? Тоест, че все още ще пробягаме част от пътя? — Гласът ми се извиси няколко октави нагоре.
Той се ухили леко.
— Ти няма да бягаш.
— Но на мен ще ми е лошо.
— Дръж очите си затворени и всичко ще е наред.
Прехапах устна, като се борех с паниката.
Той се наведе, за да целуне върхът на главата ми, след което простена. Погледнах го озадачена.
— Миришеш толкова хубаво в дъжда — обясни той.
— По добър или лош начин? — попитах предпазливо.
Той въздъхна.
— И двата, винаги и двата.
Не знаех как намери пътя в мрака и поройният дъжд, но някак си той намери страничен път, който не бе толкова шосеен и повече планински. За известно време разговорите бяха невъзможни, защото подскачах нагоре-надолу в седалката си като пневматичен чук. Той обаче изглежда се наслаждаваше на пътуването, като се усмихваше широко през целият път.
И тогава се оказахме в края на пътя — дърветата оформяха три страни около джипа. Дъждът беше лек ръмеж, който се забавяше всяка секунда, небето се проясняваше иззад облаците.
— Извинявай, Бела, но ще се наложи да вървим пеша оттук нататък.
— Знаеш ли какво? Просто ще почакам тук.
— Какво стана с всичкият онзи кураж? Беше изключителна тази сутрин.
— Все още не съм забравила последният път. — Нима се бе случило едва вчера?
Той бързо бе застанал до моята страна на колата. Започна да ме разкопчава.
— Аз ще е оправя с тези, ти тръгвай напред — протестирах аз.
— Хмм… — замисли се той, докато бързо приключи. — Изглежда, че ще трябва да заблудя паметта ти.
Преди да успея да реагирам, той ме дръпна от джипа и ме постави на земята. Почти нямаше дъжд вече.
— Алис щеше да се окаже права.
— Да заблудиш паметта ми? — попитах нервно.
— Нещо такова. — Той ме гледаше напрегнато, предпазливо, но имаше хумор дълбоко в очите му. Той постави ръцете си върху джипа и от двете страни на главата ми и се наведе напред, като ме принуди да се притисна в задната врата. Той се приведе дори още по-наблизо, лицето му бе на сантиметри от моето. Нямаше накъде да избягам.
— Сега — издиша той, и само мирисът му разстрои мислителният ми процес, — за какво точно се тревожиш?
— Ами, ъ, да ударим дърво — преглътнах аз, — и да умра. И да ми прилошее.
Той се пребори с усмивката си. След което се наведе главата си и докосна нежно със студените си устни вдлъбнатината в началото на гърлото ми.
— Все още ли се тревожиш? — прошепна той срещу кожата ми.
— Да. — Опитвах се да се концентрирам. — Да не би да ударим дърво и да ми прилошее.
Носът му описа линия нагоре по кожата на вратът ми, до върхът на брадичката ми. Студеният му дъх погъделичка кожата ми.
— А сега? — Устните му прошепнаха срещу челюстта ми.
— Дървета — задъхах се аз. — Гадене.
Той повдигна лицето си, за да целуне клепачите ми.
— Бела, нали не мислиш наистина, че ще ударя дърво?
— Не, но аз мога. — Нямаше никаква увереност в гласът ми. Той усети лесната победа.
Той ме целуваше бавно надолу по бузата ми, като спря точно на ъгълчето на устата ми.
— А бих ли оставил дърво да те нарани? — Устните му едва се отъркаха в треперещата ми долна устна.
— Не — промълвих аз. Знаех си, че има втора част към брилянтната ми защита, но не можех да си я припомня.
— Виждаш ли — каза той, като устните му се движеха срещу моите. — Няма от какво да се страхуваш, нали?
— Не — въздъхнах аз, като се предадох.
Тогава той взе лицето ми в ръцете си почти грубо, и ме целуна сериозно, неотстъпващите му се устни се движеха срещу моите.
Нямах никакво извинение за държанието си. Очевидно трябваше да съм наясно вече. И все пак не можех да се спра да реагирам по същият начин, както първият път. Наместо да стоя безопасно неподвижна, ръцете ми се стрелнаха, за да обгърнат шията му, и внезапно бях споена в стоманената му фигура. Въздъхнах, и устните ми се разтвориха.
Той залитна назад, като се откъсна от прегръдката ми без усилие.
— По дяволите, Бела — изстреля той, като се задъхваше тежко. — Ще ме погубиш някой ден, кълна се, че ще го направиш.