Когато се появихме, тримата на камъка се изправиха.
Есме крачеше към нас. Емет я последва след дълъг поглед в гърба на Розали — Розали се бе изправила грациозно и се бе отправила към полето без да погледне в наша посока. Стомахът ми се присви в отговор.
— Теб ли чухме преди малко, Едуард? — попита Есме, когато се приближи.
— Звучеше като мечка, която се е задавила с нещо — уточни Емет.
Усмихнах се колебливо на Есме.
— Той беше.
— Бела беше непреднамерено забавна — обясни Едуард, като бързо установи резултата.
Алис бе напуснала позицията си и тичаше, или танцуваше, към нас. Тя плавно се спря пред нас.
— Време е — обяви тя.
Веднага щом проговори, силни гръмотевици разтресоха гората наоколо, след което се отправиха на запад към града.
— Зловещо, а? — каза Емет с лесна близост, като ми смигна.
— Да тръгваме. — Алис хвана ръката на Емет и двамата се изстреляха към огромното поле — тя бягаше като газела. Той беше почти толкова грациозен, колкото и бърз — само че Емет никога не би могъл да бъде сравнен с газела.
— Готова ли си за играта? — попита Едуард, очите му светнали и нетърпеливи.
Опитах се да звуча подходящо ентусиазирана.
— Само наш’те!
Той се изкикоти и, след като разроши косата ми, се отправи срещу останалите двама. Тичането му бе по-агресивно, по-скоро гепард отколкото газела, и той бързо ги надмина. Грацията и силата отне дъхът ми.
— Да ги последваме ли? — попита Есме с мекият си, мелодичен глас, и аз осъзнах, че зяпам с широко отворена уста след тях. Бързо оправих изражението си и кимнах. Есме поддържаше няколко крачки между нас, и се зачудих дали още внимава да не ме изплаши. Тя се движеше наравно с мен, без да изглежда нетърпелива от мудността на крачката.
— Ти не играеш ли с тях? — попитах срамежливо.
— Не, предпочитам да съм рефер — гледам да играят честно — обясни тя.
— Значи обичат да мамят?
— О, да — трябва да чуеш споровете, в които влизат! Всъщност, надявам се това да не се случи, ще си помислиш, че са отгледани от глутница вълци.
— Звучиш като майка ми — засмях се аз, изненадана.
Тя също се засмя.
— Е, в много случаи гледам на тях като на мои деца. Така и не можах да се преборя с майчинският си инстинкт — Едуард каза ли ти, че изгубих дете?
— Не — промърморих, поразена, като се опитвах да разбера кое време си спомняше тя.
— Да, първото ми и единствено бебе. Той умря само няколко дни след раждането си, горкото малко същество — въздъхна тя. — Разби ми сърцето — затова и скочих от онази скала, нали знаеш — добави тя делово.
— Едуард каза, че си п-паднала — заекнах аз.
— Винаги такъв джентълмен. — Тя се усмихна. — Едуард беше първият от новите ми синове. Винаги съм гледала на него като такъв, въпреки че той е по-възрастен от мен, поне в този смисъл. — Тя ми се усмихна топло. — Затова толкова се радвам, че откри теб, мила. — Ласката прозвуча много естествено от нейните устни. — Прекалено дълго време е бил самотник — болеше ме да го гледам сам.
— Значи нямаш нищо против — попитах, като отново се колебаех. — Че съм… че не съм за него?
— Не. — Тя се замисли. — Той иска теб. Нещата ще се наредят някак си — каза тя, въпреки че челото и се свъси разтревожено. Още една серия от гръмотевици започна.
Есме се спря тогава — очевидно бяхме стигнали началото на полето. Изглежда се бяха разцепили на отбори. Едуард беше надалеч в лявото поле, Карлайл стоеше между първа и втора база, а Алис държеше топката, застанала на мястото, където навярно бе на питчъра.
Емет въртеше алуминиева бухалка — свистеше почти неуловимо през въздуха. Изчаках го да стигне до плочата, но после осъзнах, докато той заемаше позиция, че той вече бе там — по-далеч от питчърското място, отколкото бих си представила. Джаспър стоеше на няколко крачки зад него, като хващаше за другият отбор. Разбира се, никой от тях не носеше ръкавици.
— Хайде всички — извика Есме с ясен глас, за който знаех, че дори Едуард може да чуе, колкото и надалеч да беше. — Топка!
Алис се изправи, измамно неподвижна. Стилът й сякаш беше по-прикрит, отколкото показен. Тя държеше топката с двете си ръце до талията си и изведнъж, като атакуваща кобра, дясната й ръка се изпъна и топката се удари в ръката на Джаспър.
— Това страйк ли беше? — прошепнах на Есме.
— Ако не я ударят е страйк — каза ми тя.