Джаспър хвърли топката обратно в очакващата ръка на Алис. Тя си позволи кратка усмивка. След което ръката й отново се изстреля.
Този път бухалката някак си успя навреме да удари невидимата топка. Ударът на срещата беше разтърсващ, гръмовен — той отекна в планините и аз веднага разбрах нуждата от гръмотевици.
Топката се понесе като метеор над игрището, като летеше все по-навътре в заобикалящата гора.
— Хоумрън — промърморих.
— Чакай — предупреди Есме, като слушаше напрегнато с една ръка вдигната. Емет беше размазано петно около базите, Карлайл го следваше плътно. Осъзнах, че Едуард липсва.
— Вън! — извика Есме с ясен глас. Гледах недоверчиво, докато Едуард се изстреля от края на дърветата, топката във вдигнатата му ръка, широката му усмивка видима дори за мен.
— Емет удря най-силно — обясни Есме, — но Едуард е най-бързият.
Инингът продължи пред скептичните ми очи. Беше невъзможно да се следи скоростта, при която топката летеше, степента в която телата им се надбягваха около игрището.
Открих още една причина защо им се налагаше да чакат гръмотевична буря, за да играят, когато Джаспър, който се опитваше да избегне безпогрешните маневри на Едуард, удари топката по земята към Карлайл. Карлайл се затича към топката, и се надбягваше с Джаспър към първа база. Когато се сблъскаха, звукът беше като от две масивни падащи канари. Скочих загрижена, но те бяха някак си без драскотина.
— Спасен — извика Есме със спокоен глас.
Отборът на Емет водеше с една точка — Розали успя да обиколи базите след едно от дългите хвърляния на Емет — когато Едуард хвана третата топка. Той спринтира към мен, като грееше от вълнение.
— Какво мислиш? — попита той.
— Едно нещо е сигурно, повече никога няма да изтърпя скучната бейзболна супер купа отново.
— А звучи така, сякаш си го правила толкова често преди — засмя се той.
— Все пак съм малко разочарована — подразних го аз.
— Защо? — попита озадачено той.
— Е, би било хубаво, ако можех да открия поне едно нещо, в което не си по-добър от който и да е на планетата.
Той пусна специалната си крива усмивка, като ме остави бездиханна.
— Мой ред е — каза той, като се насочи към плочата.
Той играеше умно, като държеше топката ниска, далеч от обсега на винаги готовата ръка на Розали, като спечели две бази като мълния, преди Емет да е върнал обратно топката в игра. Карлайл изби една толкова далеч от полето — с трясък, който нарани ушите ми — че и двамата с Едуард успяха да завземат още една база. Алис им даде по едно изискано хай файв.
Резултатът непрекъснато се менеше, докато играта течеше, като те се надбягваха така, както всеки друг уличен играч, докато се редуваха да удрят. От време на време Есме въдворяваше ред. Гръмотевиците продължиха, но ние останахме сухи, така както бе предсказала Алис.
Беше ред на Карлайл да удря, а Едуард да хваща, когато внезапно Алис се задъха. Очите ми както обикновено бяха върху Едуард и видях как главата му рязко се обърна към нея. Очите им се срещнаха и нещо протече между тях на секундата. Той бе застанал до мен още преди другите да успея да попита Алис какво е станало.
— Алис? — гласът на Есме бе напрегнат.
— Не видях… не можех да кажа — прошепна тя.
Всички вече се бяха събрали.
— Какво има, Алис? — попита Карлайл със спокоен и авторитетен глас.
— Пътуваха много по-бързо отколкото си мислех. Мога да видя, че грешно съм получила перспективата преди — промърмори тя.
Джаспър се надвеси над нея, позата му защитна.
— Какво се промени? — попита той.
— Чуха ни да играем, и това промени пътят им — каза тя разкаяно, сякаш се чувстваше отговорна за това, което я бе изплашило.
Седем чифта очи проблеснаха към мен и обратно.
— Колко скоро? — попита Карлайл, обръщайки се към Едуард.
Лицето му се сви в напрегната концентрация.
— По малко от пет минути. Бягат — искат да играят. — Той се намръщи.
— Ще успееш ли? — попита го Карлайл, като хвърли отново поглед към мен.
— Не, не и докато нося… — Той спря рязко. — Освен това, последното нещо, което искаме е да уловят миризмата и да започнат лова.
— Колко са? — Емет попита Алис.
— Трима — отговори тя сбито.
— Трима! — изсумтя той. — Нека да дойдат. — Стоманените мускули се раздвижиха под масивните му ръце.
За части от секундата, която изглеждаше по-дълга отколкото всъщност е, Карлайл се бе замислил. Само Емет изглеждаше развълнуван — останалите гледаха лицето на Карлайл разтревожено.
— Нека да продължим играта — реши накрая Карлайл. Гласът му беше хладен и овладян. — Алис каза, че те са просто любопитни.