— Да тръгваме, Бела — гласът на Едуард беше нисък и мрачен.
През цялото време стоях закована на място, ужасена в абсолютна неподвижност. Едуард трябваше да ме хване за лакътя и да ме издърпа рязко, за да ме отърси от трансът ми. Алис и Емет бяха точно до нас, като ме криеха. Препъвах се до Едуард, все още поразена от страх. Не можех да чуя дали главната група е тръгнала вече. Нетърпението на Едуард беше почти осезаемо, докато се придвижвахме с човешка скорост по края на гората.
Веднъж щом влязохме в дърветата, Едуард ме метна на гърба си без да нарушава крачката си. Хванах се колкото силно можах, докато той потегляше, останалите зад нас. Държах главата си наведена, но очите ми, разширени от страх, не можеха да се затворят. Те се гмуркаха в сега черната гора като духове. Чувството на оживеност, което обикновено притежаваше Едуард, докато бягаше, напълно липсваше, заменено от ярост, която го поглъщаше и го караше да бяга още по-бързо. Дори с мен върху гърба си, останалите пак изостанаха.
Достигнахме джипа за невероятно кратко време, и Едуард едва забави, като ме метна на задната седалка.
— Закопчай я — заповяда той на Емет, който се пъхна след мен.
Алис вече бе седнала на предната седалка, и Едуард палеше двигателя. Той прогърмя оглушително и ние свихме назад, като се завъртяхме, за да се отправим към лъкатушещият път.
Едуард ръмжеше нещо прекалено бързо за мен, за да го разбера, но звучеше доста като редица от ругатни.
Друсащото пътешествие бе много по-лошо този път, и тъмнината го правеше само още по-страшно. Емет и Алис гледаха напрегнато през прозорците.
Отпрашихме по главният път, и въпреки че скоростта се увеличаваше, виждах много добре къде отиваме. А ние се бяхме отправили на юг, далеч от Форкс.
— Къде отиваме? — попитах аз.
Никой не отговори. Никой дори не ме погледна.
— По дяволите, Едуард! Къде ме водиш?
— Трябва да те махнем далеч от тук — много далеч — веднага. — Той не погледна назад, очите му бяха на пътя. Спидометърът показваше 170 километра в час.
— Обърни! Трябва да ме заведеш вкъщи! — извиках аз. Борех се с глупавите закопчалки, като дърпах ремъците.
— Емет — каза Едуард неумолимо.
И Емет улови ръцете ми в желязната си хватка.
— Не! Едуард! Не, не можеш да направиш това.
— Трябва, Бела, така че моля те замълчи.
— Няма! Трябва да ме върнеш обратно — Чарли ще се обади на ФБР! Ще започнат от семейството ти… Карлайл и Есме! Ще трябва да напуснат, да се скрият завинаги!
— Успокой се, Бела. — Гласът му беше студен. — Били сме там и преди.
— Не и с мен! Няма да развалиш всичко през мен! — Борех се яростно, но напълно безполезно.
Алис заговори за пръв път.
— Едуард, спри колата.
Той й хвърли строг поглед, и увеличи скоростта.
— Едуард, нека да преговорим това.
— Ти не разбираш — извика той гневно. Не бях чувала гласът му толкова силен — беше оглушителен клетката на джипа. Спидометърът стигаше вече 185. — Той е преследвач, Алис, видя ли това? Той е преследвач!
Усетих Емет да замръзва на място до мен, и се зачудих на реакцията му на думата. Тя означаваше нещо повече за тримата, отколкото за мен — исках да разбера какво, но нямах възможност да попитам.
— Спри колата, Едуард. — Гласът на Алис беше благоразумен, но имаше нотка на авторитет, който не бях чувала досега.
Спидометърът приближаваше 200 километра в час.
— Направи го, Едуард.
— Слушай ме, Алис. Видях умът му. Преследването е негова страст, негова мания — и той я иска, Алис — точно нея. Той започва ловът тази вечер.
— Той не знае къде…
Той я прекъсна.
— Колко време мислиш, че ще му отнеме преди да усети мирисът й през града? Планът му беше готов още преди думите на Лорън да излязат от устата му.
Ахнах, като осъзнах къде ще го отведе мирисът ми.
— Чарли! Не можете да го оставите там! Не можете! — Отново започнах да се боря с колана.
— Тя е права — каза Алис.
Колата намали леко.
— Нека просто да видим какви са ни възможностите за момент — придума го Алис.
Колата отново намали, по-забележимо, и след това внезапно спряхме в една отбивка на магистралата. Излетях от ремъците и отново се приковах за седалката.
— Няма никакви възможности — изсъска Едуард.
— Няма да оставя Чарли! — извиках аз.
Той не ми обърна никакво внимание.
— Трябва да я върнем — каза накрая Емет.
— Не. — Едуард беше категоричен.
— Той не може да се мери с нас, Едуард. Няма да може да я докосне.