Едуард се обърна към Розали.
— Качете се горе и си разменете дрехите — заповяда Едуард. Тя го изгледа с ясно недоверие.
— Че защо да го правя? — изсъска тя. — Каква ми е тя на мен? Освен заплаха — една опасност, която ти избра да натресеш на всички ни.
Отдръпнах се назад от отровата в гласът й.
— Роуз… — промърмори Емет, като сложи ръка на рамото й. Тя се отдръпна от него.
Наблюдавах Едуард внимателно, като знаех какъв ме темперамента, разтревожена за реакцията му.
Но той ме изненада. Той погледна встрани от Розали, сякаш не бе проговорила, сякаш не съществуваше.
— Есме? — попита спокойно той.
— Разбира се — прошепна Есме.
Есме ме бе взела в ръцете си за по-малко от един сърдечен удар, и бе притичала нагоре по стълбите преди да ахна от шок.
— Какво правим? — попитах бездиханно, когато тя ме постави на крака в тъмна стая нейде из вторият етаж.
— Опитваме се да объркаме миризмата. Няма да проработи за дълга, но може да помогне да те изведем оттук. — Можех да чуя дрехите й да падат на пода.
— Не мисля, че сме еднакъв размер… — поколебах се аз, но ръцете й рязко издърпаха блузата през главата ми. Бързо свалих джинсите от себе си. Тя ми подаде нещо, беше като риза. Борех се да уцеля правилните дупки, докато вкарвах ръцете си. Веднага щом свърших, тя ми подаде панталоните си. Скочих в тях, но не можех да изкарам краката си — бяха прекалено дълги. Тя сръчно нави крачолите няколко пъти, преди да успея да се изправя. Някак си тя вече се бе озовала в дрехите ми. Тя ме издърпа обратно към стълбите, където стоеше Алис с малка кожена чанта в едната си ръка. И двете ме сграбчиха за лактите и почти ме носеха, докато прелетяха надолу по стълбите.
Изглежда всичко долу бе приготвено в отсъствието ни. Едуард и Емет бяха готови за тръгване, Емет носеше тежко на вид раница през рамото си. Карлайл подаваше нещо малко на Есме. Той се обърна и подаде на Алис същото нещо — беше малък сребрист мобилен телефон.
— Есме и Розали ще вземат пикапа ти, Бела — каза ми той, докато минаваше. Кимнах като погледнах предпазливо към Розали. Тя гледаше Карлайл с възмутено изражение.
— Алис, Джаспър… вземете мерцедеса. Ще имате нужда от черните прозорци на юг.
Те също кимнаха.
— Ние ще вземем джипа.
Бях изненадана да видя, че Карлайл имаше намерение да отиде с Едуард. Внезапно осъзнах, с прорязващ страх, че те образуваха ловната група.
— Алис — попита Карлайл, — ще се хванат ли на стръвта?
Всички се вгледаха в Алис, когато тя затвори очи и застана невероятно неподвижна.
Накрая очите й се отвориха.
— Той ще ви проследи. Жената ще последва пикапа. Би трябвало да можем да тръгнем след това. — Гласът й беше сигурен.
— Да тръгваме. — Карлайл тръгна към кухнята.
Но Едуард внезапно бе застанал до мен. Той ме улови в желязната си хватка, притискайки ме до себе си. Той сякаш не обръщаше внимание на семейството му, което го гледаше, и той придърпа лицето ми към своето, като повдигна краката ми от пода. За най-кратката секунда, устните му бяха ледени и твърди срещу моите. След което свърши. Той ме пусна на земята, все още държейки лицето ми, като величествените му очи изгаряха моите.
Очите му внезапно станаха пусти, странно угаснали, като се обърна настрани.
И вече ги нямаше.
Стояхме там, другите гледаха далеч от мен, докато сълзите ми се стичаха безшумно по лицето ми.
Мълчаливият момент се проточи, след което телефонът на Есме започна да вибрира в ръката й. Той се стрелна към ухото й.
— Сега — каза тя. Розали изчезна през вратата без да поглежда към мен, но Есме докосна бузата ми, докато минаваше.
— Пази се. — Шепотът й остана след нея, докато те се изнизваха през вратата. Чух как пикапът ми потегли гръмогласно и после се отдалечи.
Джаспър и Алис почакаха. Телефонът на Алис се оказа до ухото й още преди да е звъннал.
— Едуард казва, че жената е по следите на Есме. Ще взема колата. — Тя изчезна в сенките по същият начин като Едуард.
Джаспър и аз се спогледахме. Той стоеше от другата страна на входа срещу мен… биваше предпазлив.
— Грешиш, да знаеш — каза той тихо.
— Какво? — ахнах аз.
— Мога да почувствам какво чувстваш сега — и ти си заслужаваш.
— Не е вярно — промърморих аз. — Ако нещо им се случи, ще бъде за едното нищо.
— Грешиш — повтори той, като ми се усмихваше мило.
Не чух нищо, но тогава Алис прекрачи входната врата и се понесе право към мен с протегнати ръце.
— Може ли? — попита тя.