— Ти си първата, която иска разрешение — усмихнах й се кисело.
Тя ме повдигна с със същата лекота като Емет с тънките си ръце, като ме обгръщаше защитнически, след което излетя през вратата, като остави светлините зад нас.
20. Нетърпение
Когато се събудих бях объркана. Мислите ми бяха мъгляви, все още отвъртени в сънища и кошмари — отне ми по-дълго време от обичайното, за да осъзная къде се намирам.
Стаята беше прекалено приветлива за да принадлежи на друго място освен на хотел. Нощните лампи, заковани за масите, бяха доста издаващи, както й дългите завеси направени от същата материя като покривката на леглото, и родовите водни щампи на стените.
Опитах се да си спомня как съм се оказала тук, но отначало нищо не изникна.
Спомних си лъскавата черна кола, стъклата на прозорците по-тъмни от тези на лимузина. Двигателят бе почти тих, въпреки че бяхме се изстреляли по черната магистрала два пъти повече от законната скорост.
И си спомних как Алис седеше заедно с мен на тъмната кожена седалка отзад. Някак си, по време на дългата нощ, главата ми се бе оказала на гранитеният й врат. Близостта ми изглежда не я притесняваше изобщо, и студената й, твърда кожа беше странно удобна за мен. Предната част на тънката й памучна блуза бе студена, влажна от сълзите които се стичаха от очите ми докато, червени и подути, не пресъхнаха.
Сънят ме отбягваше — болезнените ми очи стояха отворени дори, когато нощта накрая свърши и зората пропука над нисък връх нейде из Калифорния. Сивата светлина, която се процеждаше през безоблачното небе, пареше очите ми. Но не можех да ги затворя — когато го направех, образите изникваха прекалено ярки, като слайдове зад клепачите ми, бяха непоносими. Разбитото изражение на Чарли — бруталното ръмжене на Едуард, с оголени зъби — гневният поглед на Розали — умелият взор на преследвача — мъртвият поглед в очите на Едуард, когато ме целуна за последно… Не можех да понеса да ги видя. Затова преборих умората си, докато слънцето се извисяваше още по-нависоко.
Бях все още будна, когато преминахме през плитък планински проход и слънцето, което вече бе зад нас, се отразяваше в подредените покриви на Долината на Слънцето. Нямах достатъчно останали емоции, за да се изненадам, че сме взели едно тридневно пътуване за един ден. Наблюдавах безучастно широката, плоска простор, която лежеше пред мен. Финикс — палмовите дървета, долният креозон, случайните линии от пресичащи се магистрали, зелените откосени ивици от игрища за голф и тюркоазените петна от басейни, всичките потопени в слаб смог и обгърнати от ниски, скалисти хребети, които не бяха достатъчно големи, за да бъдат наречени планини.
Сенките на палмовите дървета се наклоняваха през магистралата — очертани, по-остри отколкото си ги спомнях, по-бледи отколкото би трябвало да са. Нищо не можеше да се скрие в тези сенки. Светлата, отворена магистрала изглеждаше достатъчно приветлива. Но не усетих облекчение, нито чувството, че съм си у дома.
— Накъде за летището, Бела? — беше попитал Джаспър, и аз потрепнах, въпреки че гласът му беше доста мек и спокоен. Беше първият звук, освен мъркането на колата, който да разруши дългото нощно мълчание.
— Остани на I-десет — бях отговорила механично. — Ще минем точно покрай него.
Мозъкът ми работеше бавно през мъглата от недостига на сън.
— Ще летим ли за някъде? — бях попитала Алис.
— Не, но е добре да сме наблизо, просто за всеки случай.
Спомням си как започнахме да обикаляме около летището… но не спряхме. Предполагам, че тогава съм заспала.
Въпреки че, сега когато преследвах спомените си, имах силното впечатление, че съм напуснала колата — слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта — ръцете ми обвити около рамената на Алис и нейната ръка около кръста ми, която ме влачи, докато се препъвах през топлите, сухи сенки.
Нямах спомени за тази стая.
Погледнах дигиталният часовник на нощното шкафче. Червените числа твърдяха, че е три часът, но не показваха дали е нощ или ден. Никаква светлинка не убягваше от дебелите завеси, но стаята беше светла от светлината на лампите.
Изправих се сковани и залитайки отидох до прозореца, където дръпнах пердетата.
Беше тъмно отвън. Тогава е три сутринта. Стаята ми гледаше към пуст участък от магистралата и новият паркинг гараж към летището. Имаше някаква утеха в това да мога да посоча точното време и място.
Погледнах се. Все още носех дрехите на Есме, и те определено не ми ставаха. Огледах се наоколо и доволна открих пътническата ми чанта отгоре на нисък скрин.