Тъкмо търсех нови дрехи, когато леко почукване на вратата ме накара да подскоча.
— Може ли да вляза? — попита Алис.
Поех си дълбоко дъх.
— Разбира се.
Тя влезе вътре и ме огледа внимателно.
— Изглежда, че трябваше да си поспиш малко повече — каза тя.
Аз само поклатих глава.
Тя с придвижи към завесите и ги затвори плътно преди да се обърне обратно към мен.
— Ще трябва да стоим вътре — каза ми тя.
— Добре. — Гласът ми беше дрезгав.
— Жадна ли си? — попита тя.
Вдигнах рамене.
— Аз съм добре. Ами ти?
— Не е нещо, което не може да се преодолее. — Тя се усмихна. — Поръчах храна за теб, в съседната стая е. Едуард ми напомни, че ти трябва да се храниш доста по-често от нас.
Веднага застанах нащрек.
— Обадил се е?
— Не — каза тя и видя как лицето ми помръкна. — Каза ми преди да тръгнем.
Тя взе ръката ми внимателно и ме поведе през вратата към всекидневната на хотелският апартамент. Можех да чуя тихото жужене на гласове, идващи от телевизора. Джаспър стоеше неподвижно на бюрото в ъгъла, очите му следяха новините без капчица интерес.
Седнах на пода до масичката за кафе, където поднос с храна ме очакваше, и започнах да си взимам без да забелязвам какво ям.
Алис кацна на страничната облегалка на канапето и се загледа безизразно в телевизора като Джаспър.
Хранех се бавно, като я наблюдавах, като се обръщаше от време на време, за да погледне към Джаспър. Започна да ми просветва, че стоят прекалено мирно. Никога не откъснаха поглед от екрана, макар че в момента течаха реклами. Избутах подноса настрани, като стомахът ми беше внезапно неспокоен. Алис погледна към мен.
— Какво е станало, Алис? — попитах аз.
— Нищо не е станало. — Очите й бяха разширени, искрени… и аз не им повярвах.
— Какво правим сега?
— Чакаме Карлайл да се обади.
— А трябвали да се е обадил досега? — Можех да видя, че съм уцелила. Очите на Алис се стрелнаха от моите към телефона върху кожената чанта и обратно.
— Какво означава това? — Гласът ми трепереше и аз се опитах да го контролирам. — Че не се е обадил още?
— Означава просто, че няма какво да ни кажат.
Но гласът й беше прекалено равен, и въздухът беше по-труден за дишане.
Джаспър внезапно бе застанал до Алис, по-близо до мен от обичайното.
— Бела — каза той с подозрително успокояващ глас. — Няма за какво да се тревожиш. Ти си в пълна безопасност тук.
— Знам това.
— Тогава защо си изплашена? — попита объркано той. Може и да усещаше тенора на емоциите ми, но не можеше да разчете причините зад тях.
— Чу какво каза Лорън. — Гласът ми беше шепот, но бях убедена, че могат да ме чуят. — Той каза, че Джеймс е смъртоносен. Ами ако нещо се обърка и те се разделят? Ако се случи нещо на някой от тях, на Карлайл, Емет… Едуард… — Преглътнах. — Ако онази дивачка нарани Есме… — Гласът ми се бе извисил, имаше истерична нотка в него. — Как бих могла да живея, когато знам, че вината е моя? Никой от вас не би трябвало да рискува живота си заради мен…
— Бела, Бела, спри — прекъсна ме той, като думите му се изливаха прекалено бързо, за да ги разбера. — Тревожиш се за грешните неща, Бела. Повярвай ми — никой от нас не е в опасност. Ти и без това си под достатъчно стрес — не добавя към него и напълно ненужни тревоги. Чуй ме! — заповяда ми той, защото бях извърнала глава. — Нашето семейство е силно. Единственият ни страх е да не изгубим теб.
— Но защо бихте…
Този път Алис ме прекъсна, като докосна бузата ми със студените си пръсти.
— Почти от цял век Едуард е бил сам. Сега е открил теб. Ти не можеш да видиш промените, които ние виждаме, ние които сме били толкова дълго време с него. Да не мислиш, че който и да е от нас би искал да го погледне в очите през следващите сто години, ако той те изгуби?
Вината ми бавно спадаше, докато се взирах в тъмните й очи. Но дори и когато спокойствието ме заля, знаех, че не мога да имам доверие на чувствата си с Джаспър наоколо.
Беше много дълъг ден.
Останахме в стаята. Алис се обади на рецепцията и ги помоли да отпратят камериерката за сега. Прозорците стояха затворени, телевизорът включен, въпреки че никой не го гледаше. На равни интервали ми бе доставяна храна. Сребристият телефон, който почиваше върху чантата на Алис сякаш бе станал по-голям, докато часовете минаваха.
Детегледачките ми се справяха по-добре с напрежението от мен. Докато кършех пръсти и крачех, те просто ставаха все по-неподвижни, две статуи, чийто очи ме следват незабележимо, докато се движа. Занимавах се с това да запомня стаята — райетата на възглавниците, оранжево, прасковено, кремаво, тъмно златисто, и оранжево отново. Понякога се вглеждах в абстрактните щампи, като случайно откривах картинки във фигурите, както откривах картини в облаците като малко дете. Проследих синя ръка, жена, която вчесва косата си, котка, която се протяга. Но когато бледо червеният кръг стана взиращо се око, отместих глава настрани.