Когато следобеда мина, се върнах в леглото, просто за да направя нещо. Надявах се, че щом се окажа сама в тъмното, ще се отдам на ужасните страхове, които обикаляха ръба на съзнанието ми, но не можеха да пробият през внимателният надзор на Джаспър.
Но Алис ме последва внимателно, сякаш по някаква случайност й бе омръзнала съседната стая по същото време. Започвах да се чудя точно какви инструкции й е дал Едуард. Излегнах се на леглото и тя седна с кръстосани крака до мен. Отначало не й обръщах внимание, внезапно достатъчно уморена, за да заспя. Но след няколко минути, паниката, която бе изчезнала в присъствието на Джаспър започна да се усеща. Бързо се отказах от идеята за сън тогава, като се свих на топка, обвивайки ръце около краката ми.
— Алис? — попитах аз.
— Да?
Поддържах гласът си много спокоен.
— Какво мислиш, че правят?
— Карлайл искаше да отведе преследвача колкото може по̀ на север, да изчакат да се приближи, след което да се обърнат и да го нападнат. Есме и Розали трябваше да се насочат на запад докато могат да държат женската зад тях. Ако тя се откаже, те трябва да се върнат обратно във Форкс и да държат под око баща ти. Така че предполагам, че нещата вървят доста добре, щом не се обаждат. Означава, че преследвачът е достатъчно близо и те не искат, той да ги подслушва.
— А Есме?
— Мисля, че се е върнала във Форкс. Няма да се обади, ако има някакъв шанс женската да подслушва. Предполагам, че всичко са просто много предпазливи.
— Мислиш ли, че са в безопасност, наистина?
— Бела, колко пъти трябва да ти повтаряме, че няма никаква опасност за нас?
— Въпреки това ще ми кажеш ли истината?
— Да. Винаги ще ти казвам истината. — Гласът й беше сериозен.
Замислих се за момент и реших, че е искрена.
— Кажи ми тогава… как се става вампир?
Въпросът ми я хвана неподготвена. Беше притихнала. Извърнах се на другата си страна, за да я погледна, и изражението й ми се стори раздвоено.
— Едуард не иска да ти казвам това — каза твърдо тя, но имах чувството, че тя не е съгласна.
— Това не е честно. Мисля, че имам правото да знам.
— Знам.
Погледнах я, очакваща.
Тя въздъхна.
— Той ще ядоса ужасно много.
— Не е негова работа. Това е между теб и мен. Алис, като твоя приятелка, умолявам те. — И ние бяхме приятели сега, някак си — както вероятно е знаела, че ще станем през цялото време.
Тя ме погледна с разкошните си, мъдри очи… като избираше.
— Ще ти обясня техничната част — каза накрая тя, — но лично аз не си го спомням, а и никога не съм го правила или виждала преди, така че имай предвид, че мога да ти кажа само теорията.
Чаках.
— Като хищници, имаме излишък от оръжия във физическият си арсенал — много, много повече отколкото всъщност имаме нужда. Силата, бързината, острите сетива, да не споменавам и тези от нас като Едуард, Джаспър и аз, които имаме допълнителни сетива. А и, подобно на месоядното растение, ние сме физически привлекателни за жертвата си.
Стоях напълно неподвижно, като си припомних колкото точно Едуард бе демонстрирал същото понятие пред мен на ливадата.
Тя се усмихна с широка, злокобна усмивка.
— Имаме и още едно доста излишно оръжие. Ние сме и отровни — каза тя, като зъбите й блестяха. — Отровата не убива — тя просто те изважда от строя. Работи бавно, като се разпространява из кръвта ти, така че, веднъж ухапана, жертвата ни е в прекалена физическа болка, за да ни избяга. Най-вече ненужна, както казах. Ако сме толкова близо, жертвата няма как да избяга. Разбира се, винаги има изключения. Като Карлайл, например.
— Значи… ако отровата е оставена да се разпространи… — прошепнах аз.
— Отнема няколко дни, за да е пълна трансформацията, зависи от това колко отрова има в кръвта, колко близо е отровата до сърцето. Докато сърцето бие, отровата се разпространява, зараства, променя тялото, докато се движи през него. Евентуално сърцето спира и превръщането е завършено. Но през цялото време, през всяка минута от него, жертвата ще копнее да умре.
Потреперах.
— Не е особено приятно, както виждаш.
— Едуард каза, че е много трудно за правене… не разбирам — казах аз.