— Ами ние сме като акулите по един начин. Веднъж щом сме усетили вкуса на кръв, или дори миризмата й, става трудно за нас да не се храним. Понякога е невъзможно. Та виждаш ли, за да ухапеш някого, да вкусиш кръвта, оттам започва безумието. Трудно е и за двете страни — жаждата за кръв от едната и ужасната болка от другата.
— Защо мислиш, че не си спомняш?
— Не знам. За всички други, болката от трансформацията е най-яркият спомен, който имат от човешкият си живот. Не си спомням нищо от човешкият си живот. — Гласът й беше изпълнен с копнеж.
Стояхме неподвижно, обвити всяка в собствените си мисли.
Секундите минаваха и аз почти бях забравила присъствието й, бях толкова погълната от мислите си.
Тогава, без никакво предупреждение, Алис скочи от леглото, като се приземи леко на краката си. Главата ми се вдигна рязко, като я погледнах сепнато.
— Нещо се е променило. — Гласът й беше настоятелен и тя не говореше на мен.
Тя се пресегна към вратата по същото време като Джаспър. Очевидно бе чул разговорът ни и внезапното й възкликване. Той постави ръцете си върху рамената й и я заведе обратно към леглото, като я сложи да седне на ръба.
— Какво виждаш? — попита напрегнато той, като се взираше в очите й. Очите й бяха фокусирани върху нещо много далечно. Седнах близо до нея, като се приведох за да уловя ниският й, бърз глас.
— Виждам стая. Дълга е, и има огледала навсякъде. Подът е дървен. Той е в стаята и чака. Има златно… златна ивица през огледалата.
— Къде е стаята?
— Не знам. Нещо липсва — не е направено друго решение.
— След колко време?
— Скоро. Той ще бъде в огледалната стая днес или може би утре. Зависи. Чака нещо. И сега е в тъмното.
Гласът на Джаспър беше спокоен, мелодичен, когато я попита по трениран начин.
— Какво прави той?
— Той гледа телевизия… не, той гледа някаква касета, в тъмното, на друго място.
— Можеш ли да видиш къде е?
— Не, прекалено е тъмно.
— А стаята с огледалата, какво друго има там?
— Само огледалата, и златното. Има обръч около стаята. И има черна маса с голяма уредба и телевизор. Той държи касетата във видеото, но не я гледа така както в тъмната стая. Това е стаята, в която чака. — Очите й се раздалечиха, след което се фокусираха върху лицето на Джаспър.
— Няма нищо друго?
Тя поклати глава. Те се гледаха един друг, неподвижни.
— Какво означава това? — попитах аз.
Никой от тях не отговори за момент, след което Джаспър се обърна, за да ме погледне.
— Означава, че плановете на преследвача са се променили. Той е направил решение, което ще го отведе в огледалната стая и в тъмната стая.
— Но ние не знаем къде са тези стаи?
— Не.
— Но знаем, че няма да е в планините на север от Вашингтон, където бива преследван. Той ще им избяга. — Гласът на Алис беше мрачен.
— Да им се обадим ли? — попитах аз. Те си размениха сериозен поглед, нерешителни.
И телефонът иззвъня.
Алис беше пресякла стаята още преди да съм вдигнала глава, за да го погледна.
Тя натисна един бутон и задържа телефона до ухото си, но не заговори първа.
— Карлайл — прошепна тя. Тя не изглеждаше изненадана или облекчена, по начина по който аз се чувствах.
— Да — каза тя, като погледна към мен. Заслуша се за дълъг момент.
— Току-що го видях. — Тя описа отново видението си. — Каквото и да го е накарало да се качи на този самолет… го е водело към тези стаи. — Тя замълча. — Да — каза Алис в телефона, след което се обърна към мен. — Бела?
Тя ми подаде телефона. Изтичах към него.
— Ало? — казах задъхано аз.
— Бела — каза Едуард.
— О, Едуард! Толкова се тревожех.
— Бела — въздъхна той ядосано. — Казах ти да не се тревожиш за нищо друго освен за себе си. — Беше толкова невероятно хубаво да чуя гласът му. Почувствах облака на отчаянието, който кръжеше над мен, да се просветлява и отдръпва назад, докато той говореше.
— Къде си?
— Извън Ванкувър сме. Бела, съжалявам… изгубихме го. Изглежда е подозрителен към нас — внимава да стои достатъчно надалеч, за да не чуя мислите му. Но сега го няма — изглежда се е качил на самолет. Мислим, че вероятно се е върнал във Форкс, за да започне отначало. — Можех да чуя Алис да осведомява Джаспър за мен, бързите й думи се сливаха заедно в бръмчащ шум.
— Знам. Алис го видя да се измъква.
— Обаче няма за какво да се тревожиш. Няма да открие нищо, което да го отведе към теб. Само трябва да останеш там и да почакаш, докато го открием отново.
— Аз ще се оправя. Есме с Чарли ли е?
— Да — женската се е върнала в града. Отишла е в къщата, но докато Чарли е бил на работа. Не се е доближила до него, така че не се страхувай. Той е в безопасност с Есме и Розали, докато го наблюдават.