— Ами ако нещо ти се случи, Алис? Да не би да мислиш, че нямам нищо против? Да не мислиш, че той може да ме нарани само с човешкото ми семейство?
Алис погледна многозначително Джаспър. Дълбока, тежка мъгла на летаргия ме заля, и очите ми се затвориха без позволението ми. Умът ми се бореше с мъглата, като осъзнах какво се случва. Принудих очите си да се отворят и се изправих, отдръпвайки се от ръката на Джаспър.
— Не искам да заспивам отново — озъбих се аз.
Отидох в стаята си и затворих вратата, по-скоро я затръшнах, така че да бъда свободна да се разпадна на парчета в уединение. Този път Алис не ме последва. Три часа и половина зяпах стената, свита на топка, и се люлеех. Умът ми се въртеше в кръг, като се опитваше да измисли някакво спасение от този кошмар. Нямаше избавление, нямаше отсрочка. Можех да видя само вероятният край да се мержелее в тъмното ми бъдеще. Въпросът беше колко още хора ще бъдат наранени преди да го достигна.
Единствената утеха, единствената надежда, която ми бе останала, беше да знам, че ще видя Едуард скоро. Може би, ако просто видех лицето му отново, щях да успея да видя решението, което ме избягваше сега.
Когато телефонът иззвъня, се върнах в съседната стая, малко засрамена от поведението си. Надявах се, че не съм обидила някой от тях, че знаеха колко съм благодарна за жертвите, които правеха за моя сметка.
Алис говореше бързо както винаги, но това което улови вниманието ми бе, че за пръв път, Джаспър не беше в стаята. Погледнах часовника — беше пет и половина сутринта.
— Тъкмо се качват на самолета — каза ми Алис. — Ще се приземят в девет и четиридесет и пет. — Само още няколко часа трябваше да продължа да дишам, докато той пристигне.
— Къде е Джаспър?
— Той отиде да провери.
— Няма ли да останете тук?
— Не, ще се преместим по-близо до къщата на майка ти.
Стомахът ми се присви болезнено при думите й.
Но телефонът иззвъня отново, като ме разсея. Тя изглеждаше изненадана, но аз вече вървях напред, протегнала с надежда ръка към телефона.
— Ало? — попита Алис. — Не, ето я. — Тя ми подаде телефона. «Майка ти» изговори с уста тя.
— Ало?
— Бела? Бела? — Беше гласът на майка ми, в познат тон, който бях чувала хиляди пъти през детството си, всеки път, когато се приближавах прекалено близо до ръба на тротоара или се изгубех от погледа и в голяма тълпа. Беше звукът на паниката.
Въздъхнах. Очаквах това, въпреки че се бях постарала да направя съобщението си, колкото е възможно по-спокойно, като отслабих настойчивостта му.
— Успокой се, мамо — казах с най-успокояващият си глас, като се отдалечих бавно от Алис. Не бях сигурна дали ще мога да лъжа убедително с очите й приковани върху мен. — Всичко е наред, чу ли? Дай ми само една минутка и ще ти обясня всичко, обещавам.
Замълчах, изненадана, че не ме е прекъснала все още.
— Мамо?
— Бъди много внимателна да не кажеш нещо, освен ако аз не съм ти рекъл да направиш така. — Гласът, който чух сега бе колкото непознат, толкова и неочакван. Беше мъжки тенорен глас, много приятен, характерен глас — типът глас, който чуваш на фона на рекламите за луксозни коли. Той говореше много бързо.
— Сега, нямам нужда да наранявам майка ти, така че моля те направи това, което ти кажа, и тя ще е наред. — Той замълча за минута, докато аз слушах в безгласен ужас. — Така е много добре — поздрави ме той. — Сега повтаряй след мен и се опитай да звучиш естествено. Ако обичащ кажи «Не, мамо, стой там където си.»
— Не, мамо, стой там където си. — Гласът ми беше малко по-силен от шепот.
— Виждам, че ще имаме проблеми. — Гласът му беше развеселен, все още лек и дружелюбен. — Защо не отидеш в друга стая, така че лицето ти да не провали всичко? Няма смисъл майка ти да страда. Докато вървиш, ако обичаш кажи «Мамо, моля те, изслушай ме.» Кажи го сега.
— Мамо, моля те, изслушай ме — умоляваше гласът ми. Отправих се бавно към спалнята, като усещах разтревоженият поглед на Алис в гърба ми. Затворих вратата зад себе си, като се опитвах да мисля ясно, въпреки ужасът, който бе обхванал умът ми.
— Ето така, сега сама ли си? Само отговори с да или не.
— Да.
— Но те все още могат да те чуят сигурно.
— Да.
— Добре тогава — приятният глас продължи, — кажи «Мамо, довери ми се.»
— Мамо, довери ми се.
— Това проработи доста по-добре отколкото очаквах. Бях се приготвил да чакам, но майка ти пристигна по-рано. По-лесно е по този начин, нали? По-малко напрежение, по-малко тревоги за теб.
Чаках.
— Сега искам да ме слушаш много внимателно. Искам да се измъкнеш от приятелите си — мислиш ли, че можеш да го направиш? Отговори ми с да или не.