Отново влязох в спалнята и се приведох на малкото нощно шкафче, за да пиша.
«Едуард», написах аз. Ръката ми трепереше, буквите едва се разчитаха.
Обичам те. Толкова съжалявам. Той държи майка ми и трябва да опитам. Знам, че може и да не проработи. Толкова много, много съжалявам.
Не се ядосвай на Алис и Джаспър. Ако се измъкна от тях ще е истинско чудо. Благодари им от мое име. Най-вече на Алис, моля те.
И моля те, моля те, не тръгвай след него. Той иска точно това. Или поне така си мисля. Не мога да понеса, ако някой от вас бъде наранен, заради мен, особено ти. Моля те, това е единственото нещо, за което те моля. Заради мен.
Обичам те. Прости ми.
Внимателно свих на две писмото и го сложих в писмото. Той евентуално щеше да го намери. Надявах се само да разбере и да ме чуе поне този път.
След което внимателно запечатах сърцето си.
22. Криеница
Беше отнело много по-малко време отколкото си мислех — всичкият ужас, отчаяние, разбитото ми сърце. Минутите отминаваха много по-бавно от обикновено. Джаспър все още не се бе върнал, когато отидох обратно при Алис. Страхувах се да бъда в една стая с нея, страхувах се, че тя ще познае… и се страхувах да се крия от нея, поради същата причина.
Мислех си, че съм отвъд възможността да се изненадвам, мислите ми измъчени и нестабилни, но бях изненадана, когато видях Алис да се навежда над бюрото, сграбчила краищата му с двете си ръце.
— Алис?
Тя не реагира, когато извиках името й, но главата й бавно се люлееше и видях лицето й. Очите й бяха празни, замъглени… Мислите ми отлетяха към майка ми. Да не би да бях закъсняла вече?
Побързах към нея, като механично се пресегнах да докосна ръката й.
— Алис! — гласът на Джаспър беше като камшик, и той внезапно бе точно зад нея, ръцете му я обвиваха, като отпускаше хватката й върху масата. През стаята вратата се затвори с тихо кликване.
— Какво има? — настоя той.
Тя извърна лицето си далеч от мен, към гърдите му.
— Бела — каза тя.
— Тук съм — отвърнах.
Главата й се извъртя, очите й заключиха моите, изражението им странно пусто. Веднага осъзнах, че тя не говори на мен, а отговаря на въпроса на Джаспър.
— Какво видя? — попитах — и нямаше въпрос в равният ми, безчувствен глас.
Джаспър ме изгледа остро. Задържах изражението си безучастно и почаках. Очите му бяха объркани, докато бързо отместваше поглед между лицето на Алис и моето, като чувстваше хаоса… защото можех да позная какво е видяла Алис току-що.
Усетих как атмосферата около мен се успокоява. Приветствах я, като я използвах за да поддържам емоциите си под контрол.
Алис също се възстанови.
— Нищо, всъщност — отговори накрая тя, гласът й удивително спокоен и убедителен. — Просто същата стая като преди.
Накрая ме погледна, изражението й беше мило и стеснително.
— Закуска ли искаше?
— Не, ще ям на летището. — Аз също бях много спокойна. Отидох в банята да се изкъпя. Сякаш бях взела назаем допълнителното странно сетиво на Джаспър, можех да усетя как Алис — въпреки че бе сдържана — отчаяно искаше да изляза от стаята, за да бъде насаме с Джаспър. За да му каже, че правят нещо грешно, че ще се провалят…
Приготвих се систематично, като се концентрирах върху всяка малка задача. Спуснах косата си, като я оставих да се върти около лицето ми. Умиротворяващото настроение, което Джаспър бе създал ми помагаше да мисля ясно. Помогна ми да запланувам. Прерових чантата си, докато открих чорапът си пълен с пари. Изпразних го в джоба си.
Нямах търпение да стигнем до летището и бях доволна, че тръгнахме към седем. Този път седях сама на задната седалка на тъмната кола. Алис се бе облегнала на вратата, лицето й към Джаспър, но иззад слънчевите очила, тя стрелваше погледа си към мен на всеки няколко секунди.
— Алис? — попитах равнодушно.
Тя беше нащрек.
— Да?
— Как работи? Нещата, които виждаш? — Гледах през прозореца и гласът ми звучеше отегчено. — Едуард каза, че не е предопределено… че нещата се променят? — Беше по-трудно да кажа името му, отколкото си мислех. Може би това бе разтревожило Джаспър, защото нова вълна на ведрост изпълни колата.
— Да, нещата се променят… — прошепна тя — да се надяваме, помислих си аз. — Някои неща са по-сигурни от други… като времето. Хората са по-трудни. Мога да видя само пътят, който са поели, докато са още на него. Веднъж щом променят мнението си — и вземат някое ново решение, без значение колко малко — цялото бъдеще се променя.