— Алис — прошепнах аз, поразена.
— Да, малката ти приятелка. Бях изненадан да я видя на поляната. Така че предполагам, че групата й ще си извлекат малка утеха от това преживяване. Аз вземам теб, но те получават нея. Единствената жертва, която ми е убягвала, доста голяма чест, всъщност. А и миришеше толкова вкусно. Все още съжалявам, че не можах да вкуся… Миришеше дори по-добре от теб. Извинявай — не исках да съм груб. Ти имаш много приятен мирис. На цветя, като че ли…
Той направи още една крачка към мен, докато не бе само на сантиметри разстояние. Той вдигна кичур от косата ми и го помириса деликатно. След което нежно върна кичура на мястото му, и почувствах студените му пръсти срещу гърлото ми. Той се пресегна, за да погали бързо с палец бузата ми веднъж, лицето му любопитно. Толкова силно исках да побягна, но бях замръзнала. Не можех дори да помръдна.
— Не — прошепна той на себе си, като отпусна ръката си. — Не разбирам. — Той въздъхна. — Е, предполагам, че трябва да приключим с това. След което ще мога да се обадя на приятелите ти и да им кажа къде да открият теб и малкото ми съобщение.
Определено ми се гадеше сега. Щеше да има болка, можех да го видя в очите му. Нямаше да е достатъчно за него, да се нахрани и да си тръгне. Нямаше да има бърз край, на какъвто се надявах. Коленете ми започнаха да треперят и се уплаших, че ще падна.
Той отстъпи назад и започна да обикаля около мен, небрежно, сякаш искаше да разгледа по-добре статуя в музей. Лицето му все още бе открито и приветливо, докато обмисляше откъде да започне.
След което се хлътна напред, в приведена поза, която разпознах, и приятната му усмивка бавно се разтягаше, докато накрая не беше усмивка, а изкривяване на зъби, оголени и блестящи.
Не можех да се спра — опитах се да бягам. Колкото и безнадеждно да бе, както и очаквах, предвид омекналите ми колене, паниката ме завладя и се изстрелях към изхода.
Той беше пред мен само за части от секундата. Не видях дали използва ръката или кракът си, беше прекалено бързо. Разбиващ удар порази гръдният ми кош — усетих се как летя назад, и чух пукота, когато главата ми се удари в огледалата. Стъклата изпопадаха, някои от големите парчета се разбиха на пода до мен.
Бях прекалено зашеметена, за да почувствам болката. Не можех да си поема дъх.
Той тръгна бавно към мен.
— Това е доста хубав ефект — каза той, като изучаваше бъркотията от стъкла, гласът му отново дружелюбен. — Помислих си, че тази стая ще е визуално драматична за моят малък филм. Затова й избрах това място, за да се срещна с теб. Перфектно е, не е ли?
Не му обърнах внимание, като се изправих на ръце и колене и запълзях към другата врата.
Той бе веднага до мен, кракът му стъпил силно върху кракът ми. Чух отвратителното пукане преди да го усетя. Но след това наистина го усетих и не можах да сдържа викът си на агония. Извъртях се, за да се пресегна към кракът си и той все още бе надвесен над мен, усмихваше се.
— Искаш ли да преосмислиш последната си молба? — попита той учтиво. Палецът му побутна счупеният ми крак и аз чух пронизващ писък. С шок осъзнах, че бе моят собствен. — Не предпочиташ ли Едуард да се опита да ме намери? — настоя той.
— Не! — изграчих аз. — Не, Едуард, недей… — И тогава нещо удари лицето ми, като ме метна назад към счупените стъкла.
Освен болката в кракът ми, усетих остро разкъсване през скалпа ми, където стъклото го бе срязал. И тогава топлата влага започна да се разпростира през косата ми с тревожна скорост. Можех да усетя как се просмуква в рамото на ризата ми, чух я да капе на пода под мен. Мирисът й накара стомахът ми да се свие.
Въпреки гаденето и замаяността, видях нещо, което ми даде внезапно, последно късче надежда. Очите му, едва напрегнати преди, сега горяха с неконтролируема нужда. Кръвта — разпростираща се ярко червена по бялата ми тениска, като течеше бързо на пода — го влудяваше от жажда. Без значение първоначалните му намерения, той не можеше да устои на това дълго време.