Той потрепна при думите ми, но мрачният му поглед не напусна очите му.
— Това обаче не е най-лошата част — продължи той в шепот. Държеше се, сякаш не бях казала нищо. — Не да те видя на пода… свита и разбита. — Гласът му се задави. — Не мисълта, че съм закъснял. Не и дори да чуя писъците ти на болка — всички тези непоносими спомени, който ще нося в себе си до края на вечността. Не, най-ужасното чувство… да знам, че не мога да спра. Вярата, че ще те убия собственоръчно.
— Но не го направи.
— Можех. С лекота.
Знаех си, че трябва да запазя спокойствието си… но той се опитваше сам да се убеди да ме напусне, и паниката заля дробовете ми, като напираше да излезе.
— Обещай ми — прошепнах аз.
— Какво?
— Знаеш какво. — Започвах да се ядосвам вече. Той беше толкова упорито решен да се спира подробно на негативните неща.
Той чу промяната в тона ми. Очите му се присвиха.
— Изглежда не съм достатъчно силен, за да стоя надалеч от теб, така че предполагам, че ще получиш това, което искаш… без значение дали ще те убие или не — добави той грубо.
— Хубаво. — Но не ми беше обещал — факт, който не пропуснах. Паниката бе едва овладяна — нямах останали сили, за да контролирам гневът си. — Каза ми как си спрял… сега искам да знам защо — настоях аз.
— Защо? — повтори той предпазливо.
— Защо си го направил. Защо просто не остави отровата да се разпространи? Досега щях да съм като теб.
Очите на Едуард станаха бездънно черни и си спомних, че това бе нещо, което той нямаше намерение аз да узнавам. Алис навярно е била преокупирана с нещата, които е научила за себе си… или е била внимателна с мислите си около него — очевидно, той си нямаше и на идея, че са ме осведомили за теорията на вампирското преобразяване. Той беше изненадан и вбесен. Ноздрите му се разшириха, устата му изглеждаше като издялана от камък.
Нямаше да ми отговори, това бе ясно.
— Аз първа ще призная, че нямам опит с връзките — казах аз. — Но просто изглежда логично… един мъж и една жена да бъдат някак си равни… като например, единият не може винаги да спасява другият. Те трябва да се спасяват взаимно.
Той скръсти ръце на ръба на леглото и подпря брадичката си на ръцете си. Изражението му беше спокойно, гневът му беше обуздан. Очевидно бе решил, че не е ядосан на мен. Надявах се да имам възможност да предупредя Алис преди да я е видял.
— Ти ме спаси — каза той тихо.
— Не мога винаги да съм Лоис Лейн — настоях аз. — И аз искам да съм Супермен.
— Не знаеш какво искаш. — Гласът му беше нежен — той гледаше напрегнато релсите на леглото.
— Мисля, че знам.
— Бела, не знаеш. Имах почти деветдесет години да разсъждавам върху това и все още не съм сигурен.
— Да не би да искаш Карлайл да не те бе спасявал?
— Не, не искам това. — Той замълча преди да продължи. — Но животът ми бе приключил. Не се отказвах от нищо.
— Ти си моят живот. Ти си единственото нещо, за което ще ме заболи, ако го изгубя. — Ставах все по-добра в това. Беше лесно да призная колко се нуждая от него.
Въпреки това той беше много спокоен. Решителен.
— Не мога да го направя, Бела. Няма да ти причиня това.
— Защо не? — Гърлото ми стържеше и думите не излязоха толкова силни, колкото възнамерявах. — Не ми казвай, че е прекалено трудно! След днес, или предполагам беше преди няколко дни… както и да е, след това, би трябвало да е нищо.
Той ме изгледа гневно.
— Ами болката? — попита той.
Пребледнях. Не можех да се спра. Но се опитах да удържа изражението си от това, да покаже колко ясно си спомнях чувството… огънят във вените ми.
— Това си е мой проблем — казах аз. — Мога да се справя.
— Смелостта е възможна до точката, където се превръща в безумие.
— Не чак такова нещо. Три дена. Голяма работа.
Едуард направи гримаса, когато думите ми му припомниха, че бях по-добре осведомена отколкото някога бе възнамерявал да бъда. Гледах го как потиска гневът си, гледах го как очите му започват да спекулират.
— Чарли? — попита рязко той. — Рене?
Минутите минаха в мълчание, докато се борех да открия отговор на този въпрос. Отворих уста, но не излезе никакъв звук. Затворих я отново. Той чакаше, и изражението му стана триумфиращо, защото знаеше, че нямах верен отговор.
— Виж, и това не е кой знае какво — накрая промърморих — гласът ми беше неубедителен, както винаги, когато лъжех. — Рене винаги е вземала решенията, които са в нейна изгода — би искала същото и от мен. А Чарли е жилав, той е свикнал да бъде сам. Не мога да се грижа вечно за тях. Имам си свой собствен живот за живеене.