— Именно — сряза ме той. — И няма да го приключа за теб.
— Ако очакваш от мен да бъда на смъртното си легло, имам новини за теб! Вече бях там!
— Ти ще се възстановиш — напомни ми той.
Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, като игнорирах спазъма на болка, който се задейства. Гледах го и той се взираше обратно в мен. Нямаше никакъв компромис на лицето му.
— Не — казах бавно. — Няма.
Челото му се свъси.
— Разбира се, че ще го направиш. Може да ти останат един или два белега…
— Грешиш — настоях аз. — Ще умра.
— Наистина, Бела. — Сега бе разтревожен. — Ще си излязла оттук до няколко дни. Две седмици най-много.
Изгледах го ядосано.
— Може да не умра сега… но ще умра по някое време. Всяка минута от всеки изминал ден, се доближавам. И ще остарея.
Той се намръщи, когато осъзна какво имах предвид, като притисна дългите си пръсти към слепоочията си и затвори очи.
— Точно така трябва да се случи. Както би трябвало да се случи. Както щеше да се случи, ако аз не съществувах — а аз не би трябвало да съществувам.
Изсумтях. Той отвори изненадано очи.
— Това е глупаво. Това е като да отидеш при някой, който току-що е спечелил лотарията, да им вземеш парите и да им кажеш «Виж, да оставим нещата така както си бяха. Така е по-добре.» И аз няма да се вържа на това.
— Едва ли можеш да ме сравниш с награда от лотарията — изстена той.
— Точно така. Ти си нещо много по-хубаво.
Той извъртя очи и стисна устни.
— Бела, няма да водим повече този разговор. Отказвам да те прокълна във вечна тъмнина и точка по въпроса.
— Ако мислиш, че това е краят, значи не ме познаваш добре — предупредих го аз. — Ти не си единственият вампир, който познавам.
Очите му помръкнаха отново.
— Алис няма да посмее.
И за момент той изглеждаше толкова заплашителен, че не можех да не го повярвам — не можех да си представя някой достатъчно смел, за да му се изпречи на пътя.
— Алис вече го е видяла, нали? — познах аз. — Затова нещата, които казва те ядосват. Тя знае, че ще бъда като теб… някой ден.
— Тя греши. Тя те видя и мъртва, но това също не се случи.
— Няма да ме хванеш да залагам срещу Алис.
Гледахме се един друг дълго време. Беше тихо освен бръмченето на машините, бибипкането, капенето на системата, тиктакането на големият часовник на стената. Накрая изражението му омекна.
— Та докъде ни води това? — зачудих се аз.
Той се засмя безрадостно.
— Мисля, че се нарича задънена улица.
Въздъхнах.
— Ауч — промърморих.
— Как се чувстваш? — попита той, като се вгледа в бутона за сестрата.
— Добре съм — излъгах аз.
— Не ти вярвам — каза нежно той.
— Няма да заспивам отново.
— Трябва да си почиваш. Цялото това спорене не ти се отразява добре.
— Ами предай се тогава — предложих му аз.
— Добър опит. — Той се пресегна към бутона.
— Не!
Не ми обърна внимание.
— Да? — говорителя на стената пропука.
— Мисля, че сме готови за още обезболяващи — каза той спокойно, като игнорираше яростното ми изражение.
— Ще пратя сестрата. — Гласът звучеше много отегчен.
— Няма да ги взема — заклех се аз.
Той погледна към пакетчето с течност, което висеше над леглото ми.
— Не мисля, че ще те помолят да гълташ нещо.
Сърцето ми започна да препуска. Той прочете страхът в очите ми и въздъхна ядосано.
— Бела, в болка си. Имаш нужда от почивка, за да оздравееш. Защо си толкова трудна? Няма да ти слагат повече игли сега.
— Не ме е страх от иглите — прошепнах. — Страх ме е да затворя очи.
След което той се усмихна с кривата си усмивка и взе лицето ми в ръцете си.
— Казах ти, че никъде не отивам. Не се страхувай. Докато това те прави щастлива, ще съм тук.
Усмихнах му се обратно, като игнорирах болката в бузите ми.
— Говорим за цяла вечност, нали знаеш.
— О, ще го преживееш — това е просто увлечение.
Поклатих невярващо глава — това ме замая.
— Бях шокирана, че Рене преглътна това. Мислех си, че ти знаеш по-добре.
— Това му е красивото да бъдеш човек — каза ми той. — Нещата се променят.
Очите ми се присвиха.
— Не си задържай дъха.
Той се смееше, когато сестрата влезе, размахвайки спринцовка.
— Ако обичате — каза тя грубо на Едуард.