Лицето ми и шията ми бяха изчервени от гняв. Можех да усетя как гневът произвежда сълзи в очите ми.
Той ме погледна изненадано.
— Последната част прекалена ли беше? Не исках да те обидя.
Игнорирах това.
— Ти ме водиш на бала! — извиках аз.
Беше смущаващо очевидно сега. Ако изобщо бях обърнала някакво внимание, сигурно щях да забележа датата на плакатите, които украсяваха училищните сгради. Но дори не си и представях, че ще ме подложи на това. Изобщо ли не ме познаваше?
Не очакваше силата на реакцията ми, това беше ясно. Той стисна устните си и очите му се присвиха.
— Не ставай трудна, Бела.
Очите ми се отместиха към прозореца — бяхме минали половината път за училище вече.
— Защо ми причиняваш това? — простенах в ужас.
Той посочи към костюма си.
— Сериозно, Бела, ти къде си мислеше, че отиваме?
Бях покрусена. Първо, защото изпуснах очевидното. И защото смътните ми подозрения — очаквания, всъщност — които се бяха изграждали цял ден, като Алис се опитваше да ме трансформира в кралица на красотата, бяха толкова далеч от целта. Половинчатите ми надежди изглеждаха доста глупави сега.
Бях предположила, че предстои някакво събитие. Но балът! Това беше най-далечното нещо от умът ми.
Гневни сълзи се застичаха по бузите ми. Спомних си със закъснение, че много нетипично за мен нося спирала. Потърках бързо очите си отдолу, за да избегна размазването. Ръката ми беше черна, когато я издърпах — вероятно Алис е знаела, че ще имам нужда от водоустойчив грим.
— Това е напълно глупаво. Защо плачеш? — настоя той безсилно.
— Защото съм бясна!
— Бела. — Той се обърна пълната пронизваща сила на златните си очи към мен.
— Какво? — промърморих разсеяно.
— Развесели ме — помоли той.
Очите му разтопяваха целият ми гняв. Беше невъзможно да се карам с него, когато той мами така. Предадох се със слаба грация.
— Добре — нацупих се аз, неспособна да го изгледам гневно така, както ми се искаше. — Ще отида тихо. Но ще видиш. Изобщо не съм закъсняла за още лош късмет. Вероятно ще счупя и другият си крак. Погледни тази обувка! Това е смъртоносен капан! — Повдигнах здравият си крак като доказателство.
— Хмм. — Той се зазяпа в кракът ми малко по-дълго от нужното. — Напомни ми да благодаря на Алис за тази вечер.
— Алис ще бъде тук? — Това ме утеши леко.
— С Джаспър, и Емет… и Розали — призна той.
Усещането за утеха изчезна. Нямаше никакъв прогрес с Розали, въпреки че бях в доста добри отношения с периодичният й съпруг. Емет доста ми се радваше — намираше странните ми човешки реакции за страшно забавни… или може би беше просто намираше факта, че падах доста често за смешен. Розали се държеше така, сякаш не съществувах. Докато поклащах глава, за да разсея посоката, която мислите ми бяха поели, се сетих за нещо друго.
— И Чарли ли е замесен в това? — попитах аз, внезапно подозрителна.
— Разбира се. — Той се ухили и се изкиска. — Очевидно Тайлър обаче не е.
Скръцнах със зъби. Не можех да си представя как може Тайлър да е толкова заблуден. На училище, където Чарли не можеше да се намеси, с Едуард бяхме неразделни — освен през онези редки слънчеви дни.
Вече бяхме пред училище — Розали бе паркирала червената си спортна кола на паркинга. Облаците бяха по-редки днес, като късчета слънчева светлина им убягваха в далечният запад.
Той излезе и заобиколи колата, за да ми отвори вратата. Протегна ръката си.
Седях упорито на седалката си, със скръстени ръце и тайно късче на задоволство. Паркингът беше пълен с хора в официално облекло — свидетели. Не можеше да ме измъкне от колата на сила, както би направил, ако бяхме сами.
Той въздъхна.