Което ми оставяше само да не се опитвам да го гледам… неуспешно. Вдигнах поглед и той ме зяпаше със същият необясним поглед на разочарование. Внезапно идентифицирах тънката промяна в лицето му.
— Да не би да си си сложил контактни лещи? — изтърсих без да мисля.
Той изглеждаше объркан от неочакваният ми въпрос.
— Не.
— Оу — промърморих аз. — Стори ми се, че има нещо различно в очите ти.
Той сви рамене и отмести поглед встрани.
Всъщност, бях убедена, че има нещо различно. Ясно си спомнях черният цвят на очите му първият пък, когато ме бе погледнал — цветът контрастираше ярко на фона на бялата му кожа и кестенявата му коса. Днес очите му имаха напълно различен цвят — странен нюанс на охра, по-тъмен от карамел, но със същият златен тон. Не можех да проумея как е възможно това, освен ако не лъжеше поради някаква причина за лещите. Или може би просто Форкс ме подлудяваше в буквалният смисъл на думата.
Погледнах надолу. Ръцете му отново бяха стиснати в юмруци.
Тогава господин Бенър мина покрай масата ни, за да види защо не работим. Той погледна над главите ни, за да види завършеното лабораторно, след което се взря по-съсредоточено, за да провери отговорите.
— Та, Едуард, не смяташ ли че е трябвало да дадеш шанс и на Изабела да погледне през микроскопа? — попита господин Бенър.
— Бела — коригира го механично Едуард. — Всъщност, тя идентифицира три от петте.
Господин Бенър ме погледна скептично.
— Правила ли си това лабораторно преди? — попита той.
Усмихнах се свенливо.
— Не и с луковици.
— Бластула от риба?
— Аха.
Господин Бенър кимна.
— Да не би да си била в програма за напреднали във Финикс?
— Да.
— Ами — каза той след момент. — Предполагам, че е добре, че вие двамата сте партньори. — Той промърмори нещо друго, докато се отдалечаваше. След като си тръгна, започнах да драскам в тетрадката си отново.
— Жалко за снега, нали? — попита Едуард. Имах чувството, че се насилва да си бъбри с мен. Параноята отново ме обземаше. Все едно бе чул разговорът ми с Джесика по време на обяд и се опитваше да ми докаже обратното.
— Не мисля — отговорих честно, вместо да се преструвам на нормална като всички останали. Все още се опитвах за избутам глупавите подозрения от главата си и не можех да се съсредоточа.
— Не харесваш студа. — Не беше въпрос.
— И мокрото.
— Сигурно ти е трудно да живееш във Форкс — размишляваше той.
— Нямаш си и на идея — измърморих мрачно.
Той изглеждаше очарован от казаното, поради някаква причина, която не можех да си представя. Лицето му така разсейваше, че се стараех да не го гледам повече отколкото изискваше учтивостта.
— Тогава защо дойде тук?
Никой не ме беше питал това — не толкова прямо, колкото го беше направил той, изискващ.
— Ами… сложно е.
— Мисля, че ще те разбера — настоя той.
Замислих се за дълъг момент и след това направих грешката да срещна погледа му. Тъмните му златисти очи ме объркаха и отговорих без да се замислям:
— Майка ми се омъжи повторно — казах аз.
— Това не звучи толкова сложно — противореча ми той, но внезапно изглеждаше състрадателен. — Кога се случи това?
— Миналият септември. — Дори на мен гласът ми се стори тъжен.
— И ти не го харесваш — предположи Едуард, гласът му все още мил.
— Не, Фил си е наред. Прекалено млад, може би, но достатъчно добър.
— Защо не остана тогава?
Не можех да разбера интереса му, но той продължаваше да ме наблюдава с проницателните си очи, сякаш историята на еднообразният ми живот беше някак си жизнено важна.
— Фил пътува много. Играе бейзбол като прехрана. — Усмихнах се леко.
— Чувал ли съм го? — попита той, отвръщайки на усмивката ми.
— Вероятно не. Той не играе чак толкова добре. В малката лига е и пътува доста.
— И майка ти те изпрати тук, за да може да пътува с него. — Той го каза като предположение, не като въпрос.
Брадичката ми се вирна съвсем малко.
— Не, не ме прати тя. Аз сама се пратих.
Той се смръщи.
— Не разбирам — призна той и изглеждаше ненужно ядосан от този факт.
Въздъхнах. Защо изобщо му обяснявах това? Той продължаваше да ме гледа с очевидно любопитство.
— Първоначално тя остана с мен, но той й липсваше. Това я правеше нещастна… така че реших, че е време да прекарам малко повече време с Чарли. — Гласът ми беше начумерен, когато приключих историята.
— Но сега ти си нещастна — изтъкна той.
— Е, и? — предизвиках го аз.
— Това не ми се струва честно — сви рамене той, но очите му все още бяха напрегнати.