Лицето на Едуард беше спокойно, изражението му безизразно. Единственият му отговор бе да ме постави внимателно на краката ми и да отстъпи назад.
— Благодаря — каза любезно Джейкъб.
Едуард само кимна, като ме гледаше напрегнато преди да се обърне и да се отдалечи.
Джейкъб сложи ръката си на кръста ми и аз протегнах ръцете си към рамената му.
— Уау, Джейк, колко си висок сега?
Изглеждаше доволен от себе си.
— Метър и осемдесет и осем.
Не танцувахме наистина — кракът ми правеше това невъзможно. Наместо това се люлеехме наляво-надясно, без да движим краката си. И така беше добре — внезапният растеж го беше направил да изглежда върлинест и некоординиран, и вероятно не беше по-добър танцьор от мен.
— Та, как се озова тук тази вечер? — попитах с искрено любопитство. Като вземах предвид реакцията на Едуард, вероятно.
— Можеш ли да повярваш, ако ти кажа, че баща ми ми даде двайсет долара, за да дойда на бала ти? — призна той, леко засрамено.
— Да, мога — промърморих аз. — Е, надявам се поне да ти е приятно. Набеляза ли си някоя? — подразних го аз, като кимнах към групата момичета наредени на стената като пастелни конфекции.
— Да — въздъхна той. — Но вече е заета.
Той погледна към мен, за да срещне любопитният ми поглед за секунда — и тогава двамата отместихме поглед настрани, смутени.
— Много си хубава, между другото — добави той срамежливо.
— Ъ, благодаря. Та, защо Били ти плати да дойдеш тук? — попитах бързо, въпреки че знаех отговора.
Джейкъб не изглеждаше благодарен от смяната на темата — той погледна встрани, отново засрамен.
— Той каза, че е «безопасно» място да говоря с теб. Кълна се, старецът започва да превъртява.
Присъединих се слабо към смехът му.
— Както и да е, той каза, че ако ти кажа нещо, ще ми вземе главният цилиндър, от който се нуждая — призна ми той с глупава усмивка.
— Кажи ми тогава. Искам да завършиш колата си. — Ухилих му се обратно. Поне Джейкъб не вярваше на нищо от това. Правеше ситуацията по-лесна. Облегнат на стената, Едуард наблюдаваше лицето ми, собственото му лице безизразно. Видях една десетокласничка в розова рокля да го гледа с плаха надежда, но той сякаш изобщо не я забелязваше.
Джейкъб отново отмести поглед встрани, смутен.
— Не се ядосвай, става ли?
— Няма как да ти се ядосам, Джейкъб — уверих го аз. — Няма да се ядосам дори на Били. Просто кажи каквото трябва да кажеш.
— Ами — толкова е глупаво, съжалявам, Бела — той иска да скъсаш с гаджето си. Каза ми и да ти кажа «моля». — Той поклати отвратено глава.
— Все още е суеверен, а?
— Аха. Той… доста попрекали, когато се нарани във Финикс. Не повярва, че… — Джейкъб замълча притеснено.
Очите ми се присвиха.
— Паднах.
— Знам това — каза бързо Джейкъб.
— Той си мисли, че Едуард има нещо общо с нараняването ми. — Не беше въпрос и въпреки обещанието ми, бях ядосана.
Джейкъб не смееше да срещне погледа ми. Дори вече не се люлеехме на музиката, въпреки че ръцете му все още бяха на кръста ми, а моите на шията му.
— Виж, Джейкъб, знам, че Били вероятно няма да повярва, но само, за да знаеш — той ме погледна сега, като откликна на сериозността в гласът ми, — Едуард наистина спаси животът ми. Ако не беше заради бащата на Едуард, щях да съм мъртва.
— Знам — потвърди той, но звучеше така, сякаш искрените ми думи му бяха повлияли някак си. Може би щеше да успее да убеди Били поне в това.
— Ей, съжалявам, че ти се наложи да направиш това, Джейкъб — извиних се аз. — Във всеки случай, ще получиш частите си, нали?
— Да — промърмори той. Той все още изглеждаше крив… и разстроен.
— Има още? — попитах невярващо.
— Забрави — прошепна той. — Ще си потърся работа и сам ще си изкарам парите.
Изгледах го, докато той не срещна погледа ми.
— Просто го изплюй, Джейкъб.
— Прекалено лошо е.
— Не ми пука. Кажи ми — настоях аз.
— Добре… но, леле, звучи лошо. — Той поклати глава. — Той каза да ти кажа, не, да те предупредя, че — и това е неговото множество, не моето — той повдигна една ръка от кръста ми и направи малки кавички с два пръста във въздуха — «Ще те наблюдаваме». — Той гледаше предпазливо за реакцията ми.
Звучеше като нещо от мафиотски филм. Разсмях се силно.
— Съжалявам, че трябваше да го направиш, Джейк — изкикотих се аз.
— Нямам чак толкова против. — Той се ухили облекчено. Очите му възхитени, докато оглеждаше бързо роклята ми. — Та, да му кажа ли, че си казала да върви по дяволите? — попита той с надежда.