Засмях се горчиво.
— Никой ли не ти е казвал? Животът не е честен.
— Вярвам, че съм го чувал това някъде и преди — съгласи се той сухо.
— Това е всичко — настоях аз, чудейки се защо още ме гледа по този начин.
Погледът му стана преценяващ.
— Изнасяш доста добро шоу — каза той бавно. — Но съм готов да се обзаложа, че страдаш повече вътрешно, отколкото би допуснала някой да види.
Направих гримаса, потискайки импулса да му се изплезя като петгодишно хлапе, и отместих поглед встрани.
— Греша ли?
Опитах се да го игнорирам.
— И аз така си помислих — промърмори той самодоволно.
— Теб какво те интересува изобщо? — попитах подразнена. Гледах настрани към учителя, който все още обикаляше масите.
— Това е много добър въпрос — прошепна той толкова тихо, че се зачудих дали не говори сам на себе си. Въпреки това, след няколко секунди мълчание, реших, че това е единственият отговор, който ще получа.
Въздъхнах, мръщейки се срещу черната дъска.
— Досаждам ли ти? — попита той. Звучеше развеселен.
Погледнах към него без да мисля… и му казах истината отново.
— Не точно. По-скоро се дразня от себе си. Лицето ми е толкова лесно за разчитане — майка ми казва, че съм като отворена книга — казах аз свъсено.
— Тъкмо напротив, мисля, че си много трудна за разчитане. — Въпреки всичко, което аз бях казала и той бе познал, звучеше така, сякаш го мислеше наистина.
— Сигурно те бива да четеш мислите на другите — отговорих аз.
— Обикновено. — Той се усмихна широко, показвайки редица от перфектни, ултрабели зъби.
Господин Бенър въдвори ред в класа и се обърнах да слушам с облекчение. Не можех да повярвам, че току-що бях обяснила пустият си живот на това странно, красиво момче, което незнайно дали ме презираше или не. Той изглеждаше погълнат от разговора ни, но сега можех да видя от ъгъла на окото си, че отново се бе отдръпнал от мен, хванал с ръце края на масата с видимо напрежение.
Опитах се да внимавам, докато господин Бенър обясняваше с помощта на един прожектор това, което бях видяла без затруднение на микроскопа. Но мислите ми бяха необуздани.
Когато звънецът би, Едуард изхвърча бързо и грациозно от стаята, точно както беше направил миналият понеделник. И, точно както миналият понеделник, гледах след него с изумление.
Майк бързо изприпка до мен и взе книгите ми. Представих си го как маха с опашка.
— Това беше ужасно — изпъшка той. — Всичките ми се струваха еднакви. Късметлийка си, че имаше Кълън за партньор.
— Нямах никакви проблеми — казах аз, наранена от предположението му. Но съжалих за рязкото си държане почти веднага. — Правила съм това лабораторно и преди — добавих преди да съм наранила чувствата му.
— Кълън ми се стори доста дружелюбен днес — изкоментира той, докато навличахме палтата си. Не изглеждаше много доволен от този факт.
— Чудя се какво му имаше миналият понеделник. — Постарах се да прозвуча безразлично.
Не можех да се концентрирам върху бърборенето на Майк, докато ме изпращаше към салона, дори и не се опитах да внимавам. Майк беше в отбора ми днес. Той кавалерски покри позицията ми заедно със своята, така че моята отплеснатост беше прекъсната само когато настъпи моят ред за сервиз — отборът ми предпазливо се отдръпваше от пътя, когато се налагаше.
Дъждът се бе превърнал в мъгла, докато вървях към паркинга, но бях сравнително по-щастлива, когато влязох в сухата кабина. Пуснах парното за пръв път, без да ми пука за оглушителното ръмжене. Разкопчах якето и свалих качулката си, и разроших косата си така че да изсъхне от топлото по пътя за вкъщи.
Огледах се наоколо, за да се убедя, че хоризонтът е чист. Точно тогава забелязах мирната, бяла фигура. Едуард Кълън се бе облегнал на предната врата на волвото на три коли разстояние от мен, гледайки съсредоточено в моята посока. Припряно погледнах назад и превключих на задна, насмалко удряйки занемарена тойота корола в бързината си. За късмет на тойотата, натиснах спирачките навреме. Беше точно типът кола, която пикапа ми би направил на парче скрап. Поех си дълбоко въздух, все още гледайки от другата страна на колата ми и внимателно се измъкнах от паркинга, този път с по-голям късмет. Гледах право напред, докато минавах покрай волвото, но като го забелязах с периферното си зрение, можех да се закълна, че го видях да се смее.
3. Феномен
Когато отворих очите си на другата сутрин, нещо се бе променило.
Беше светлината. Все още беше сивозелената светлина от облачен ден в гората, но беше по-ясна някак си. Осъзнах, че нямаше мъгла, която да се стели пред прозореца ми.