Скочих от леглото, за да погледна и изохках от ужас.
Дворът беше застлан с дебела покривка от сняг, покрил покрива на пикапа ми и заскрежил пътят. Но това не беше ужасната част. Целият дъжд от вчера беше солидно замръзнал — оформяйки шушулките по дърветата във фантастични форми и правейки шосето смъртоносно хлъзгаво. Имах си достатъчно проблеми да се задържа на земята, докато беше суха. Сигурно щеше да е по-безопасно за мен да се върна обратно в леглото.
Чарли беше заминал за работа преди да се събудя. По много начини животът с Чарли беше като да имам собствено място, и открих, че тържествувам от усамотението наместо от самотата.
Бързо изгълтах купа корнфлейкс и портокалов сок направо от кутията. Бях развълнувана да отида на училище и това ме плашеше. Знаех, че не беше стимулиращата учебна среда, която очаквах нетърпеливо, или срещата с новите ми познати. Ако трябваше да бъда честна със себе си, знаех че нямам търпение да стигна до училище, защото щях да видя Едуард Кълън. И това беше много, много глупаво.
Би трябвало напълно да го избягвам след вчерашното ми безумно и смущаващо бръщолевене. Пък и нещо ме съмняваше — защо ще лъже за очите си? Все още ме плашеше враждебността, която понякога се излъчваше от него, и все още ми се връзваше езика, като си представех перфектното му лице. Бях убедена, че моето ниво и неговото ниво са две сфери, които не се докосват. Така че не би трябвало да се вълнувам от мисълта, че ще го видя днес.
Наложи се да впрегна цялата си концентрация в това да премина през заледеният каменен път жива. Почти загубих равновесие, когато най-накрая стигнах до пикапа, но успях да се хвана за страничното огледало и да се спася. Очевидно днешният ден щеше да бъде кошмарен.
Докато карах към училище, се разсеях от страха си от падане и от неволните си теории за Едуард Кълън, като се замислих за Майк и Ерик и очевидно различното отношение на момчетата тук. Бях убедена, че изглеждам по абсолютно същият начин както изглеждах и във Финикс. Може би беше просто това, че момчетата в старото ми училище ме бяха гледали как минавам бавно през всички откачени фази на съзряването и все още гледаха на мен по същият начин. Вероятно беше, защото бях нещо ново тук, където новостите бяха малко. Сигурно сакатата ми тромавост изглеждаше по-скоро симпатична, отколкото жалка, определяйки ме като девойка в беда. Каквато и да бе причината, кучешкото поведение на Майк и очевидното съревнование на Ерик с него бе доста объркващо. Не знаех дали предпочитам да бъда игнорирана.
Пикапът ми изглежда нямаше никакъв проблем с черният лед, покриващ пътя. Въпреки това карах много бавно, защото не желаех да оставя след себе си пътека от масово разрушение по главната улица.
Когато слязох от пикапа си пред училище, видях защо имам толкова малко проблеми. Нещо сребристо улови погледа ми като вървях към задната част на пикапа — докато се държах внимателно за опора към страните му — за да огледам гумите му. Имаше тежки вериги кръстосани около тях във формата на ромб. Чарли сигурно бе станал един Бог знае кога, за да ги сложи на пикапа. Гърлото внезапно ме стегна. Не бях свикнала някой да се грижи за мен и негласната загриженост на Чарли ме изненада.
Докато стоях в задната част на пикапа, борейки се с внезапният прилив на емоции, които зимните вериги бяха породили в мен, чух един много странен звук.
Беше високо скърцане, което бързо ставаше болезнено силно. Сепнато вдигнах поглед.
Забелязах няколко неща едновременно. Нищо не се движеше на забавен каданс по начина, по който става във филмите. Наместо това изглежда адреналинът караше мозъкът ми да работи много по-бързо, и ми беше лесно да погълна няколко ясни детайла наведнъж.
Едуард Кълън стоеше на четири коли разстояние от мен, гледайки ме с неподправен ужас. Лицето му изпъкваше от морето от лица, замръзнали в една и съща маска на шок. Но от първостепенна важност бе тъмносинята кола, която се плъзгаше, гумите й пищяха от удара на спирачките, въртейки се лудо по леда на паркинга. Щеше да удари задната част на пикапа ми и аз стоях между тях. Нямах време дори да затворя очи.
Точно преди да чуя разбиващият звук на колата, огъваща се около задната част на пикапа, нещо ме удари силно, но не от посоката, която очаквах. Главата ми се удари в леденият път и почувствах нещо силно и студено да ме притиска съм земята. Лежах на павето зад кафеникавата кола, до която бях паркирала. Но все още нямах възможността да забележа нещо друго, защото колата все още идваше. Беше се огънала около края на пикапа и все още въртейки и плъзгайки се, щеше да се сблъска с мен отново.