Тиха ругатня ме накара да осъзная, че имаше още някой с мен, и гласът ми се стори ужасно познат. Две дълги, бели ръце се стрелнаха закрилнически пред мен, и колата спря внезапно на стъпка разстояние от лицето ми, като големите ръце се бяха впили в дълбока вдлъбнатина в тялото на колата.
След това ръцете му се дръпнаха толкова бързо, че изглеждаха замъглени. Едната внезапно повдигна колата, а нещо ме дърпаше назад, разлюлявайки краката ми като на парцалена кукла, докато не удариха гумите на кафеникавата кола. Оглушителен металически звук нарани ушите ми, и колата падна, стъкла хвърчейки, на асфалта — на същото място, където бяха краката ми допреди секунди.
Цареше пълна тишина за една дълга секунда, докато крещенето не започна. Във внезапната лудница можех да чуя повече от един човек да вика името ми. Но по-ясно отколкото всичкото крещене, можех да чуя тихия, обезумял глас на Едуард Кълън в ухото си.
— Бела? Добре ли си?
— Добре съм — гласът ми прозвуча странно. Опитах се да стана, и осъзнах, че той ме е притиснал до себе си в желязна хватка.
— Бъди внимателна — предупреди ме той, докато се опитвах да се измъкна. — Мисля, че удари доста силно главата си.
Изведнъж усетих пулсиращата болка над лявото си ухо.
— Ау! — казах аз изненадана.
— И аз така си помислих. — Удивително, но гласът му звучеше така, сякаш потискаше смях.
— Как по… — замлъкнах, опитвайки се да проясня главата си и да се ориентирам. — Как стигна толкова бързо до тук?
— Стоях точно до теб, Бела — каза той, гласът му отново сериозен.
Опитах се да стана и този път той ме остави, разхлабвайки хватка си около кръста ми и отдръпвайки се колкото се може по-далеч от мен в ограниченото пространство. Погледнах към загриженото му, невинно изражение и отново се обърках от силата на златистите му очи. Какво го питах?
И тогава ни откриха, тълпа от хора, по чиито лица се спускаха сълзи, викайки си един на друг, викайки на нас.
— Не мърдайте — някой ни нареди.
— Измъкнете Тайлър от колата! — извика някой друг.
Суматохата се вихреше около нас. Опитах се да стана, но студената ръка на Едуард натисна рамото ми надолу.
— Просто стой мирно засега.
— Студено е — оплаках се аз. Изненадах се, когато той се изсмя изпод дъха си. Имаше нещо изнервено в този звук.
— Ти беше ето там — внезапно си спомних аз, и смехът му рязко спря. — Стоеше до колата си.
Лицето му стана сурово.
— Не, не бях.
— Видях те. — Навсякъде имаше хаос. Можех да чуя грубите гласове на възрастни, които пристигат на мястото на произшествието. Но аз упорито се придържах към спора ни — бях права и той трябваше да го признае.
— Бела, стоях точно до теб и те дръпнах от пътя. — Той приложи пълната, опустошителна сила на очите си върху мен, сякаш се опитваше да ми съобщи нещо от първостепенно значение.
— Не — стиснах челюсти аз.
Златното в очите му пламна.
— Моля те, Бела.
— Защо? — настоях аз.
— Повярвай ми — помоли ме той със съкрушително мек глас.
Можех да чуя сирените вече.
— Обещаваш ли да ми обясниш всичко по-късно?
— Добре — озъби се той, внезапно изгубил търпение.
— Добре — повторих ядосано.
Трябваха шестима парамедици и двама учителя — господин Варнър и треньор Клап — да преместят колата достатъчно далеч, за да донесат носилки за нас. Едуард категорично отказа неговата, и аз се опитах да направя същото, но предателят им каза, че съм си ударила главата и вероятно имам сътресение. Насмалко да умра от срам, когато ми сложиха шината на врата. Изглежда цялото училище се бе събрало да ме гледа сериозно, докато ме качваха в линейката. Едуард пък се качи отпред. Беше вбесяващо.
Сякаш нещата не бяха достатъчно зле, ами и шефа на полицията Суон пристигна точно преди да ме откарат.
— Бела! — извика паникьосано той, като ме разпозна на носилката.
— Добре съм, Чар… тате — въздъхнах. — Нищо ми няма.
Той се обърна към най-близкият парамедик за компетентно мнение. Игнорирах го в опит да подредя бъркотията от необясними картини, които се въртяха хаотично в главата ми. Когато ме отдалечиха от колата, бях забелязала дълбоката вдлъбнатина в предницата на кафеникавата кола — много ясна вдлъбнатина, която очертаваше точно контурите на рамената на Едуард… сякаш се бе хвърлил с такава сила срещу колата, че да повреди металната рамка…
И след това семейството му, което наблюдаваше от далечината, чиито изражения варираха от неодобрение към ярост, но нямаше дори и загатната загриженост за безопасността на брат им.