— Е, баща ти е в чакалнята — можеш да се прибираш вкъщи с него. Но намини, ако се почувстваш замаяна или ако усетиш, че имаш проблеми със зрението.
— Не може ли направо да отида на училище? — попитах като си представих Чарли, опитващ да бъде внимателен.
— Може би трябва да си починеш малко днес.
Погледнах към Едуард.
— Той ще отиде ли на училище?
— Все някой трябва да разпространи добрите новини, че сте оцелели — каза Едуард самодоволно.
— Всъщност — доктор Кълън го прекъсна, — изглежда по-голямата част от училището се е изсипало в чакалнята.
— О, не — изстенах аз, покривайки лицето си с ръце.
Доктор Кълън повдигна вежди.
— Искаш ли да останеш?
— Не, не! — настоях аз, премятайки крака от другата страна на леглото и скачайки бързо. Прекалено бързо — препънах се, и доктор Кълън ме хвана. Изглеждаше загрижен.
— Добре съм — уверих го отново. Нямаше нужда да му обяснявам, че проблемите ми с пазенето на равновесие нямат нищо общо с удара по главата ми.
— Вземи малко тиленол за болката — предложи той като ме задържа на място.
— Не боли чак толкова много — настоях аз.
— Изглежда си имала невероятен късмет — каза доктор Кълън, докато се разписваше върху картона ми със замах.
— Имах късмет, че Едуард беше близо до мен — поправих аз със суров поглед към обекта на моето изявление.
— О, ами, да — съгласи се доктор Кълън, внезапно зает с листовете хартия пред него. След това измести поглед встрани към Тайлър и се приближи към неговото легло. Интуицията ми припламна — докторът знаеше какво е станало.
— Страхувам се, че вие ще трябва да останете малко по-дълго — каза той на Тайлър и започна да преглежда раните му.
Веднага щом докторът бе обърнал гръб към нас, аз се приближих към Едуард.
— Може ли да поговоря с теб за малко? — изсъсках аз изпод дъха си. Той отстъпи назад с внезапно стисната челюст.
— Баща ти те очаква — каза той през зъби.
Хвърлих бърз поглед към доктор Кълън и Тайлър.
— Бих искала да поговоря с теб насаме, ако нямаш нищо против — притиснах го аз.
Той ме изгледа и след това се обърна с гръб към мен и пое с широка крачка през дългата стая. Почти ми се наложи да бягам, за да го настигна. Веднага щом стигнахме ъгъла на един малък коридор, той се обърна с лице към мен.
— Какво искаш? — попитай раздразнено той. Очите му бяха студени.
Недружелюбността му ме изплаши. Думите ми излязоха не толкова строги, колкото възнамерявах.
— Дължиш ми обяснение — напомних му.
— Спасих ти живота — не ти дължа нищо.
Дръпнах се назад от негодуванието в гласът му.
— Ти обеща.
— Бела, удари си главата, не знаеш какво говориш. — Тонът му беше язвителен.
Гневът ми беше на път да избухне, затова го изгледах предизвикателно.
— Нищо ми няма на главата.
Той отвърна на погледа ми.
— Какво искаш от мен, Бела?
— Искам да знам истината — казах аз. — Искам да знам защо лъжа заради теб.
— Какво си мислиш, че се случи? — тросна се той.
Думите ми излязоха като поток.
— Знам само, че ти изобщо не беше наблизо — Тайлър също не те е видял, затова не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Онази кола щеше да смачка и двама ни — но не го направи, и ръцете ти оставиха вдлъбнатини във вратата й — и остави вдлъбнатина и в другата кола, но на теб нищо ти няма — и колата щеше да прегази краката ми, но ти я държеше нагоре… — чувах се колко налудничаво звуча, и не можех да продължа. Бях толкова ядосана, че усещах прилива на сълзи. Опитах се да ги спра, като стисна зъби.
Той ме гледаше скептично, но изражението му беше напрегнато, отбранително.
— Мислиш си, че съм вдигнал кола над теб? — тонът му поставяше под въпрос разсъдъка ми, но това ме направи само още по-подозрителна. Беше като перфектно изиграна реплика от талантлив актьор.
Кимнах леко със стисната челюст.
— Нали знаеш, че никой няма да ти повярва. — Сега гласът му съдържаше нотка на присмех.
— Няма да кажа на никого — казах всяка дума бавно, внимателно контролирайки гнева си.
Изненада премина през лицето му.
— Тогава защо има значение?
— Има значение за мен — настоях аз. — Не обичам да лъжа — така че ми трябва добра причина, за да го правя.
— Не можеш ли просто да ми благодариш и да го забравиш?
— Благодаря. — Спрях, ядосана и очакваща.
— Няма да го забравиш, нали?
— Не.
— В този случай… приятно разочарование.
Мръщихме се един на друг в мълчание. Проговорих първа, опитвайки се да остана съсредоточена. Имаше опасност да се разсея от смъртно бледното му, величествено лице. Все едно се опитвах да не гледам унищожен ангел.