Выбрать главу

— Е, баща ти е в чакалнята — можеш да се прибираш вкъщи с него. Но намини, ако се почувстваш замаяна или ако усетиш, че имаш проблеми със зрението.

— Не може ли направо да отида на училище? — попитах като си представих Чарли, опитващ да бъде внимателен.

— Може би трябва да си починеш малко днес.

Погледнах към Едуард.

— Той ще отиде ли на училище?

— Все някой трябва да разпространи добрите новини, че сте оцелели — каза Едуард самодоволно.

— Всъщност — доктор Кълън го прекъсна, — изглежда по-голямата част от училището се е изсипало в чакалнята.

— О, не — изстенах аз, покривайки лицето си с ръце.

Доктор Кълън повдигна вежди.

— Искаш ли да останеш?

— Не, не! — настоях аз, премятайки крака от другата страна на леглото и скачайки бързо. Прекалено бързо — препънах се, и доктор Кълън ме хвана. Изглеждаше загрижен.

— Добре съм — уверих го отново. Нямаше нужда да му обяснявам, че проблемите ми с пазенето на равновесие нямат нищо общо с удара по главата ми.

— Вземи малко тиленол за болката — предложи той като ме задържа на място.

— Не боли чак толкова много — настоях аз.

— Изглежда си имала невероятен късмет — каза доктор Кълън, докато се разписваше върху картона ми със замах.

— Имах късмет, че Едуард беше близо до мен — поправих аз със суров поглед към обекта на моето изявление.

— О, ами, да — съгласи се доктор Кълън, внезапно зает с листовете хартия пред него. След това измести поглед встрани към Тайлър и се приближи към неговото легло. Интуицията ми припламна — докторът знаеше какво е станало.

— Страхувам се, че вие ще трябва да останете малко по-дълго — каза той на Тайлър и започна да преглежда раните му.

Веднага щом докторът бе обърнал гръб към нас, аз се приближих към Едуард.

— Може ли да поговоря с теб за малко? — изсъсках аз изпод дъха си. Той отстъпи назад с внезапно стисната челюст.

— Баща ти те очаква — каза той през зъби.

Хвърлих бърз поглед към доктор Кълън и Тайлър.

— Бих искала да поговоря с теб насаме, ако нямаш нищо против — притиснах го аз.

Той ме изгледа и след това се обърна с гръб към мен и пое с широка крачка през дългата стая. Почти ми се наложи да бягам, за да го настигна. Веднага щом стигнахме ъгъла на един малък коридор, той се обърна с лице към мен.

— Какво искаш? — попитай раздразнено той. Очите му бяха студени.

Недружелюбността му ме изплаши. Думите ми излязоха не толкова строги, колкото възнамерявах.

— Дължиш ми обяснение — напомних му.

— Спасих ти живота — не ти дължа нищо.

Дръпнах се назад от негодуванието в гласът му.

— Ти обеща.

— Бела, удари си главата, не знаеш какво говориш. — Тонът му беше язвителен.

Гневът ми беше на път да избухне, затова го изгледах предизвикателно.

— Нищо ми няма на главата.

Той отвърна на погледа ми.

— Какво искаш от мен, Бела?

— Искам да знам истината — казах аз. — Искам да знам защо лъжа заради теб.

— Какво си мислиш, че се случи? — тросна се той.

Думите ми излязоха като поток.

— Знам само, че ти изобщо не беше наблизо — Тайлър също не те е видял, затова не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Онази кола щеше да смачка и двама ни — но не го направи, и ръцете ти оставиха вдлъбнатини във вратата й — и остави вдлъбнатина и в другата кола, но на теб нищо ти няма — и колата щеше да прегази краката ми, но ти я държеше нагоре… — чувах се колко налудничаво звуча, и не можех да продължа. Бях толкова ядосана, че усещах прилива на сълзи. Опитах се да ги спра, като стисна зъби.

Той ме гледаше скептично, но изражението му беше напрегнато, отбранително.

— Мислиш си, че съм вдигнал кола над теб? — тонът му поставяше под въпрос разсъдъка ми, но това ме направи само още по-подозрителна. Беше като перфектно изиграна реплика от талантлив актьор.

Кимнах леко със стисната челюст.

— Нали знаеш, че никой няма да ти повярва. — Сега гласът му съдържаше нотка на присмех.

— Няма да кажа на никого — казах всяка дума бавно, внимателно контролирайки гнева си.

Изненада премина през лицето му.

— Тогава защо има значение?

— Има значение за мен — настоях аз. — Не обичам да лъжа — така че ми трябва добра причина, за да го правя.

— Не можеш ли просто да ми благодариш и да го забравиш?

— Благодаря. — Спрях, ядосана и очакваща.

— Няма да го забравиш, нали?

— Не.

— В този случай… приятно разочарование.

Мръщихме се един на друг в мълчание. Проговорих първа, опитвайки се да остана съсредоточена. Имаше опасност да се разсея от смъртно бледното му, величествено лице. Все едно се опитвах да не гледам унищожен ангел.