— Защо изобщо го направи? — попитах студено.
Той мълчеше, и за момент ослепителното му лице беше неочаквано уязвимо.
— Не знам — прошепна той.
След което ми обърна гръб и се отдалечи.
Бях толкова ядосана, че ми отнеха няколко минути, преди да успея да се раздвижа. Когато започнах да вървя, си поправих път към изхода в края на коридора.
Чакалнята се оказа по-неприятна отколкото се страхувах. Изглежда всяко лице, което познавах във Форкс беше там и ме зяпаше. Чарли веднага притича към мен — вдигнах ръце.
— Нищо ми няма — уверих го намусено. Все още бях ядосана, не бях в настроение за приказки.
— Какво каза доктора?
— Доктор Кълън ме видя, каза че съм добре и ме пусна да се прибирам вкъщи. — Въздъхнах. Майк, Джесика и Ерик идваха към нас. — Да тръгваме — помолих аз.
Чарли сложи ръка на гърба ми, но без да ме докосва съвсем, и ме поведе към стъклените врати на изхода. Помахах глупаво на приятелите ми, като се надявах, че няма да се тревожат повече. Беше огромно облекчение — за пръв път се чувствах така — да се кача в патрулката.
Пътувахме в мълчание. Бях толкова погълната от мислите си, че почти не съзнавах, че и Чарли е там. Убедена бях, че отбранителното поведение на Едуард в коридора потвърждаваше всичките странни неща, на които все още не можех да повярвам, че бях станала свидетел.
Когато се прибрахме вкъщи, Чарли най-накрая проговори:
— Ъм… трябва да се обадиш на Рене. — Той сведе виновно глава.
— Казал си на мама! — Бях ужасена.
— Съжалявам.
Затръшнах вратата на патрулката малко по-силно, отколкото беше нужно.
Майка ми беше в истерия, разбира се. Трябваше да й кажа, че се чувствам добре поне трийсетина пъти преди да успея да я успокоя. Тя ме умоляваше да се върна вкъщи — забравяйки факта, че къщата бе празна в момента — но молбите й бяха по-лесни за устояване, отколкото бих могла да си помисля. Бях погълната от мистерията, която Едуард представляваше. И малко или много обсебена от самият Едуард. Глупачка, глупачка, глупачка. Не изгарях от желание да избягам от Форкс, както би и трябвало, както всеки нормален, разумен човек би направил.
Реших, че така или иначе мога направо да си легна по-рано тази вечер. Чарли продължаваше да ме наблюдава загрижено, и започваше да ме дразни. Спрях по пътя да взема три тиленола от банята. Наистина помогнаха и като намалиха болката, се унесох в сън.
Това беше първата нощ, през която сънувах Едуард Кълън.
4. Покани
В сънят ми беше много тъмно, и каквато и мъглява светлинка да имаше, изглежда се излъчваше от кожата на Едуард. Не можех да видя лицето му, само гърбът му, докато се отдалечаваше от мен, оставяйки ме в нищото. Без значение колко бързо бягах, не можех да го настигна — колкото и силно да виках, той не се обърна. Събудих се обезпокоена посред нощта и ми се стори, че мина доста време преди да заспя отново. След това той присъстваше почти всяка вечер в сънищата ми, но винаги из пространството, никога достатъчно близо.
Месецът, който последва след инцидента беше неспокоен, напрегнат и отначало — смущаващ.
За мое слисване се намерих в центъра на вниманието за повече от седмица. Тайлър Кроули беше невъзможен, преследваше ме навсякъде, обсебен да ми се реваншира някак си. Опитах се да го убедя, че повече от всичко останало искам от него да забрави за това — особено след като нищо лошо не ми се бе случило — но той остана настоятелен. Вървеше до мен в междучасията и стоеше на нашата вече претрупана маса за обяд. Майк и Ерик бяха още по-недружелюбни към него, отколкото един към друг, което ме накара да се притеснявам, че се бях сдобила с нежелан фен.
Никой не изглеждаше разтревожен за Едуард, въпреки че през цялото време обяснявах как той е героят — как ме бе избутал от пътя и насмалко също да бъде прегазен. Опитах се да бъда убедителна. Джесика, Майк, Ерик и всички останали винаги коментираха как изобщо не са го видели, докато колата не била отместена.
Чудех се как така никой друг не го бе видял да стои толкова далеч, преди внезапно, невъзможно да спаси живота ми. С огорчение осъзнах причината — никой друг не забелязваше Едуард по начина, по който аз го забелязвах. Никой не го наблюдаваше така, както аз правех. Колко жалко.
Едуард никога не бе заобиколен от тълпи от любопитни зяпачи, тръпнещи за историята от първа ръка. Хората го избягваха както обикновено. Семейство Кълън и Хейл стояха на същата маса както винаги, без да ядат, разговаряйки само помежду си. Никой от тях, най-вече Едуард, не погледна повече в моята посока.