Когато седеше до мен в клас, отдалечен доколкото му позволяваше масата, изглеждаше така сякаш изобщо не забелязва присъствието ми. Само понякога юмруците му се свиваха — кожата му изпъната дори още по-бяла върху костите му — и се чудех дали наистина е толкова разсеян на колкото се преструва.
Искаше му се да не ме бе измъквал от сблъсъка с колата на Тайлър — това беше единственото заключение, до което успях да стигна.
Много исках да говоря с него и денят след инцидента опитах. Последният път като го видях, извън спешното, и двамата бяхме прекалено разярени. Аз все още бях ядосана, че не можеше да ми довери истината, дори и след като бях спазила безукорно моята част от сделката. Но той все пак бе спасил живота ми, без значение как го беше направил. И за една нощ горестният ми гняв се превърна в благоговейна признателност.
Той вече бе заел мястото си, когато влязох в кабинета по биология, гледайки право напред. Седнах до него, очаквайки го да се обърне към мен. Не показа какъвто и да е признак, че ме е забелязал.
— Здравей, Едуард — казах приветливо, за да му докажа, че щях да се държа прилично.
Той извърна съвсем леко глава към мен без да среща погледа ми, кимна веднъж, и продължи да гледа настрани.
И това беше последният контакт, който имах с него, въпреки че той беше там, на стъпка разстояние от мен всеки ден. Понякога го гледах без да мога да се спра — от разстояние все пак, в закусвалнята или на паркинга. Гледах как златните му очи стават все по-тъмни с всеки изминал ден. Но в клас не давах вид, че той съществува, по начина, по който той се държеше с мен. Бях нещастна. И сънищата продължаваха.
Въпреки пълните ми лъжи, смисълът на и-мейлите ми беше подсказал на Рене депресията ми, и тя се обади няколко пъти разтревожена. Опитах се да я убедя, че просто времето ми разваляше настроението.
Майк поне изглеждаше доволен от очевидно студените отношения между мен и партньорът ми биология. Можех да видя, че се тревожи да не би да съм впечатлена от дръзкото спасяване на Едуард, и беше облекчен, че резултата беше точно обратният. Той стана по-уверен, като седеше на ръба на масата ми, за да си говорим преди началото на биологията, игнорирайки Едуард така, както той игнорираше нас.
Снегът се изми хубаво веднага след онзи опасно леден ден. Майк беше разочарован, че така и не успя да осъществи снежната си битка, но радостен, че екскурзията до плажа ще настъпи по-бързо от очакваното. Дъждът продължаваше усилено все пак, и седмиците се влачеха.
Джесика ме осведоми за още едно мержелеещо се събитие на хоризонта — тя ми се обади през първият вторник от март, за да помоли за разрешението ми да покани Майк на пролетните танци в стил «дами канят» след две седмици.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против… че не си планирала да го поканиш? — упорстваше тя, когато й казах, че нямам нищо против.
— Не, Джес, аз няма да ходя — уверих я аз. Танцуването очевидно бе извън сферата на възможностите ми.
— Ще бъде много забавно. — Опита се да ме убеди тя с половин уста. Подозирах, че Джесика се наслаждаваше повече на необяснимата ми популярност, отколкото на реалната ми компания.
— Забавлявай се с Майк — окуражих я аз.
На следващият ден се изненадах, че Джесика не е обичайният шемет по тригонометрия и испански. Тя мълчеше, докато вървеше до мен през междучасията, а аз се страхувах да узная защо. Ако Майк я беше отхвърлил, аз щях да бъда последният човек, на когото тя щеше да каже.
Страховете ми се затвърдиха по време на обяд, когато Джесика седна възможно най-далеч от Майк, говорейки оживено с Ерик. Майк беше необичайно тих.
Майк все още мълчеше, докато ме изпровождаше до клас, със стеснителен поглед на лицето си като лош знак. Само че той не повдигна темата, докато не седнах на мястото си и той не кацна на масата ми. Както винаги настръхнала осъзнавах, че Едуард стои достатъчно близо до мен, че да го докосна, и все пак толкова далечен, сякаш бе плод на въображението ми.
— Та значи — каза Майк, гледайки в пода, — Джесика ме покани на пролетните танци.
— Това е страхотно. — Опитах се да звуча живо и ентусиазирано. — Ще си изкарате весело с Джесика.
— Ами… — Той се запъна, изучавайки усмивката ми, очевидно не особено щастлив от отговора ми. — Казах й, че ще си помисля.
— И защо си направил това? — Оставих неодобрение да оцвети тонът ми, въпреки че бях облекчена, че не й е дал категорично не.
Лицето му бе ярко червено, когато погледна отново надолу. Състраданието разтърси решителността ми.