— Чудех се дали… ами, дали може би планираш да ме поканиш.
Замълчах за момент, мразейки вълната от вина, която ме заля. Само че видях с крайчеца на окото си как главата на Едуард се накланя в моя посока.
— Майк, според мен трябва да й кажеш «да» — казах аз.
— Да не би да си поканила вече някого? — Дали Едуард забеляза как погледа на Майк припламна в неговата посока?
— Не — уверих го аз. — Няма да ходя на танците изобщо.
— Че защо не? — настоя Майк.
Не исках да изпадам в подробности каква опасност представляваха танците за мен, така че бързо съставих новите си планове.
— Ще ходя в Сиатъл същата събота — обясних аз. И без това трябваше да се измъкна от града — внезапно това се оказа най-идеалното време за заминаване.
— Не можеш ли да отидеш някой друг уикенд?
— Съжалявам, но не — казах аз. — Та, не трябва да караш Джесика да чака дълго — грубо е.
— Да, права си — измърмори той, и се обърна, отхвърлен, да седне обратно на мястото си. Затворих очи и притиснах пръсти към слепоочията си, опитвайки се да избутам вината и симпатията от главата си. Господин Бенър започна да говори. Въздъхнах и отворих очи.
И Едуард ме зяпаше любопитно, със същата позната нотка на разочарование още по-ясно изразена сега в черните му очи.
Отвърнах на погледа му, изненадана, очаквайки да измести бързо глава встрани. Но вместо това той продължи да се взира с проучващо напрежение в очите ми. Нямаше начин да погледна настрани. Ръцете ми започнаха да треперят.
— Господин Кълън — каза учителят, търсейки отговор на въпрос, който не бях чула.
— Цикълът на Кребс — отговори Едуард, който изглежда с неохота се обърна да погледне господин Бенър.
Погледнах надолу към учебника си веднага щом очите му се отместиха, опитвайки се да намеря мястото си. Страхлива, както винаги, прехвърлих косата си през дясното си рамо, за да скрия лицето си. Не можех да повярвам прилива на емоции, който ме обзе — само защото се случи да ме погледне за пръв път от половин дузина седмици. Не можех да допусна да ми влияе до такава степен. Беше жалко. Повече от жалко, беше нездравословно.
Опитах се да не му обръщам внимание през останалата част от часа, и тъй като това се оказа невъзможно, поне да не му позволя да разбере, че го усещах. Когато звънецът удари най-накрая, му обърнах гръб, за да събера нещата си, очаквайки го да си тръгне незабавно както обикновено.
— Бела? — Гласът му не би трябвало да ми е толкова познат, сякаш съм познавала този звук през целият си живот наместо от няколко кратки седмици насам.
Обърнах се бавно към него с нежелание. Не исках да почувствам това, което знаех, че ще почувствам, когато погледна към прекалено идеалното му лице. Изражението ми бе предпазливо, когато накрая се извърнах — неговото беше неразбираемо. Той не каза нищо.
— Какво? Отново ли ми говориш? — попитах накрая, с неволна нотка на сприхавост в гласа ми.
Устните му потрепнаха, борейки се с усмивка.
— Не, всъщност не — призна той.
Затворих очи като бавно вдишах през носа си, осъзнавайки че съм стиснала зъби. Той чакаше.
— Тогава какво искаш, Едуард? — попитах, като продължавах да стискам очи — така беше по-лесно да говоря смислено с него.
— Съжалявам. — Звучеше искрен. — Държа се ужасно грубо, знам. Но така е по-добре, наистина.
Отворих очи. Лицето му бе много сериозно.
— Не знам какво имаш предвид — казах предпазливо.
— По-добре ще е да не сме приятели — обясни той. — Повярвай ми.
Присвих очи. Бях го чувала това и преди.
— Жалко само, че не го разбра по-рано — изсъсках през стиснати зъби. — Можеше да си спестиш съжалението.
— Съжаление? — Думата и тонът ми очевидно го бяха хванали неподготвен. — Съжаление за какво?
— Задето не остави онази тъпа кола да ме прегази.
Той беше удивен. Гледаше ме без да вярва.
Когато накрая проговори, звучеше почти разярен.
— Мислиш си, че съжалявам, че съм спасил живота ти?
— Знам, че е така — срязах го аз.
— Не знаеш нищо. — Определено беше разярен.
Извърнах рязко глава от него със стисната челюст, потискайки всички диви обвинения, които исках да му отпратя. Събрах книгите си, след това се изправих и тръгнах към вратата. Имах намерение да изфуча драматично от стаята, но разбира се палеца на ботуша ми заседна на прага на вратата и изпуснах всичките си книги. Стоях там за момент, мислейки си да ги оставя. След това въздъхнах и се наведох да ги събера. Той вече беше там — и вече ги бе подредил на купчинка. Подаде ми ги със сурово изражение.