— Как го правиш това? — попитах в изумено раздразнение.
— Да правя какво? — Той ми подаде ключа, докато говореше. Като се протягах за него, той го пусна в дланта ми.
— Да се появяваш от нищото.
— Бела, не съм виновен, че ти си изключително ненаблюдателна. — Гласът му беше тих както обикновено — като кадифе.
Намръщих се на перфектното му лице. Очите му отново бяха светли днес, в дълбоко, златисто меден цвят. Трябваше да погледна надолу, за да подредя разбърканите си мисли.
— За какво беше задръстването снощи? — настоях аз, все още гледайки настрани. — Мислех си, че трябва да се преструваш, че не съществувам, а не да ме дразниш до смърт.
— Това беше заради Тайлър, не за мен. Трябваше да му дам шанса му — изкиска се той.
— Ти… — ахнах аз. Не можех да се сетя за достатъчно лоша дума. Чувствах се така, сякаш пламъците на гнева ми можеха физически да го изгорят, но той само изглеждаше по-развеселен.
— И не се преструвам, че не съществуваш — продължи той.
— Значи наистина се опитваш да ме дразниш до смърт? Тъй като колата на Тайлър не свърши работата?
Гняв проблесна в жълтеникавите му очи. Устните му се стиснаха в сурова линия, всички признаци на смях изчезнаха.
— Бела, държиш се крайно нелепо — каза той, от ниският му глас лъхаше студ.
Дланите ме сърбяха — ужасно исках да ударя нещо. Бях изненадана от себе си. Обикновено не бях човек, който прибягва до насилие. Обърнах му гръб и започнах да се отдалечавам от него.
— Чакай — извика той. Продължавах да вървя, жвакайки гневно през дъжда. Само че той беше вече до мен, лесно поддържайки темпото.
— Съжалявам, това беше грубо — каза той, докато вървяхме. Игнорирах го. — Не казвам, че не е истина — продължи той, — но така или иначе не трябваше да го казвам.
— Защо не ме оставиш на мира? — изроптах аз.
— Исках да те попитам нещо, но ти ме разсея — изсмя се той. Изглежда бе възвърнал чувството си за хумор.
— Да не би да имаш раздвоение на личността? — попитах сурово.
— Отново го правиш.
Въздъхнах.
— Добре тогава. Какво искаш да ме питаш?
— Чудех се дали другата събота… нали знаеш, в деня на пролетните танци…
— Да не се опитваш да бъдеш забавен? — прекъснах го аз, извръщайки се рязко към него. Лицето ми се измокри, когато го вдигнах, за да видя изражението му.
Очите му бяха пакостливо развеселени.
— Ще ми позволиш ли да довърша?
Прехапах устни и кръстосах ръце, сключвайки пръстите си, за да не направя нещо прибързано.
— Чух, че ще ходиш в Сиатъл този ден и се чудех дали се нуждаеш от превоз.
Това беше неочаквано.
— Какво? — Не бях сигурна какво цели.
— Искаш ли превоз до Сиатъл?
— С кого? — попитах аз озадачена.
— С мен, очевидно. — Той произнесе ясно всяка сричка, сякаш говореше на някой умствено ограничен.
Аз все още бях поразена.
— Защо?
— Ами, планирах да отида до Сиатъл през следващите няколко седмици, а и ако трябва да сме честни, не мисля, че пикапът ти ще издържи.
— Пикапът ми си върви много добре, мерси много за загрижеността. — Започнах отново да вървя, но бях прекалено изненадана, за да запазя същото ниво на гняв.
— Но може ли пикапът ти да стигне дотам само с един резервоар с бензин? — Отново ме настигна.
— Не виждам защо това изобщо те интересува. — Тъпанар с лъскаво волво.
— Разходите на ограничени ресурси са в интереса на всеки.
— Сериозно, Едуард. — Почувствах вълнение, докато казвах името му, и се намразих заради това. — Не мога да те разбера. Мислех си, че не искаш да си ми приятел.
— Казах, че ще е по-добре да не сме приятели, не че не искам да съм.
— О, благодаря, сега всичко ми е изяснено. — Тежък сарказъм. Осъзнах, че пак бях спряла да вървя. Бяхме под навеса на закусвалнята сега, така че бе по-лесно да видя лицето му. Което определено не помогна на яснотата на мислите ми.
— Ще бъде по-… благоразумно от твоя страна да не ми бъдеш приятелка — обясни той. — Но вече съм уморен, да се опитвам да стоя далеч от теб, Бела.
Очите му бяха възхитително напрегнати, докато казваше последното изречение, гласът му поразително привлекателен. Не можех да си спомня как се диша.
— Ще дойдеш ли с мен в Сиатъл? — попита той, все още напрегнат.
Все още не можех да говоря, така че само кимнах.
Той се усмихна бързо, след което лицето му стана сериозно.
— Наистина трябва да стоиш далеч от мен — предупреди той. — Ще се видим в час.