— Сложете малка капка кръв на всеки един от остриетата. — Демонстрира той, стисвайки пръста на Майк, докато кръвта течеше. Преглътнах конвулсивно, докато стомахът ми се надигаше.
— И притиснете към картата — завърши той, вдигайки изцапаната червена карта, така че всички да я видят. Затворих очи, опитвайки се да проясня бученето в ушите ми.
— Червеният кръст организира кампания за даряване на кръв в Порт Анджелис следващият уикенд, така че реших, че ще е добре всички да знаете кръвната си група. — Звучеше горд от себе си. — Тези от вас, които нямат осемнайсет, ще се нуждаят от разрешението на родител — имам нужните бланки на бюрото си.
Той продължи да обикаля стаята и да капе вода. Притиснах бузата си към студеният черен плот и се опитах да запазя съзнание. Навсякъде около мен се чуваха пискания, оплаквания, и кикотене, докато съучениците ми правеха на шиш пръстите си. Вдишвах и издишвах бавно само през устата си.
— Бела, добре ли си? — попита господин Бенър. Гласът му беше близо до главата ми и звучеше разтревожен.
— Вече знам кръвната си група, господин Бенър — казах аз със слаб глас. Страхувах се да вдигна главата си.
— Лошо ли ти е?
— Да, господине — измърморих аз, като вътрешно се сритах, задето не избягах от час, когато имах възможността.
— Някой може ли да заведе Бела до лекарският кабинет, моля? — извика той.
Нямаше нужда да вдигам глава, за да разбера, че Майк е доброволецът.
— Можеш ли да вървиш? — попита господин Бенър.
— Да — прошепнах аз.
Само ме оставете да се махна оттук… Ще пълзя.
Майк изглеждаше развълнуван, като сложи ръка около кръста ми и издърпа ръката ми през рамото си. Облегнах се тежко върху него като излязохме от класната стая.
Майк ме теглеше бавно през двора. Когато бяхме на ъгъла на закусвалнята, извън полезрението на четвърта сграда, в случай че господин Бенър гледаше, аз спрях.
— Остави ме да седна само за минутка, става ли? — помолих аз.
Той ми помогна да се настаня на ръба на пътечката.
— И каквото и да правиш, дръж ръката си в джоба — предупредих аз. Чувствах се все още замаяна. Свлякох се на едната си страна, облягайки буза срещу замръзналият влажен цимент на тротоара, затворила очи. Това изглежда помогна малко.
— Уау, зелена си, Бела — каза нервно Майк.
— Бела? — един друг глас повика в далечината.
Не! Моля те, нека просто си измислям този ужасно познат глас.
— Какво има… ранена ли е? — Гласът му идваше от по-близо сега, и звучеше разстроен. Не си го измислях. Стиснах силно очи, надявайки се да умра. Или поне да не повърна.
Майк изглеждаше стресиран.
— Мисля, че припадна. Не знам какво стана, тя дори не си убоде пръста.
— Бела. — Облекченият глас на Едуард беше точно до мен. — Чуваш ли ме?
— Не — изстенах. — Махай се.
Той се засмя тихо.
— Водех я към лекарският кабинет — обясни Майк с отбранителен тон, — но тя не искаше да помръдне по-нататък.
— Аз ще я заведа — каза Едуард. Можех да чуя усмивката в гласът му. — Ти можеш да се връщаш в клас.
— Не — възрази Майк. — Аз трябва да го направя.
Внезапно тротоара изчезна изпод мен. Отворих широко очи, шокирана. Едуард ме беше взел в ръцете си с лекота, сякаш тежах пет килограма, наместо петдесет.
— Пусни ме! — Моля те, моля те, нека не повърна върху него. Той вече вървеше преди да съм приключила с говоренето.
— Хей! — извика Майк на десетина крачки зад нас.
Едуард го игнорира.
— Изглеждаш ужасно — каза ми той ухилен.
— Остави ме обратно на земята — изохках аз. Люлеещото движение на походката му не помагаше. Той ме държеше далеч от тялото си, предпазливо, понасяйки цялата ми тежест само с ръцете си — изглежда това не го притесняваше.
— Значи си припаднала при вида на кръв? — попита той. Това изглежда го забавляваше.
Не отговорих. Отново затворих очи, борейки се с всичка сила с гаденето, здраво стискайки устни.
— И дори не е било собствената ти кръв — продължи той, наслаждавайки се от цялата история.
Не знаех как успя да отвори вратата, докато ме носеше, но бе станало внезапно топло, така че знаех, че сме вътре.
— О, Боже — чух женски глас да ахва.
— Припадна по биология — обясни Едуард.
Отворих очи. Бях в офисът и Едуард крачеше покрай предният плот към лекарският кабинет. Госпожица Коуп, червенокосата рецепционистка, изтича пред него, за да отвори вратата. Медицинската сестра с вид на любима баба вдигна поглед от романа си, удивена при вида на Едуард, който ме донесе в стаята и ме положи нежно на шумящата хартия, която покриваше античният кафяв матрак на подвижното легло. След това се премести да се облегне на стената възможно най-далеч. Очите му бяха светли, развълнувани.