— Какво е станало с родителите ти?
— Умряха преди много години. — Гласът му беше делови.
— Съжалявам — измънках аз.
— Не си ги спомням толкова ясно. Карлайл и Есме са мои родители от доста време.
— И ти ги обичаш. — Не беше въпрос. Беше очевидно от начина, по който говореше за тях.
— Да. — Той се усмихна. — Не мога да си представя по-прекрасни хора.
— Късметлия си.
— Знам, че съм.
— А брат ти и сестра ти?
Той погледна към часовника на таблото.
— Що се отнася до брат ми и сестра ми, и Джаспър и Розали, те ще бъдат доста ядосани, ако им се наложи да стоят под дъжда и да ме чакат.
— О, извинявай, предполагам, че трябва да тръгваш. — Не исках да слизам от колата.
— А ти вероятно искаш пикапа си обратно преди полицай Суон да се е прибрал вкъщи, за да не ти се налага да му разказваш за инцидента по биология. — Той ми се ухили.
— Убедена съм, че вече е чул. Няма тайни във Форкс — въздъхнах аз.
Той се изсмя, но имаше нервна нотка в смехът му.
— Приятно прекарване на плажа… страхотно време за слънчеви бани. — Той погледна към поройният дъжд.
— Няма ли да се видим утре?
— Не. С Емет започваме рано уикенда.
— Какво ще правите? — Един приятел можеше да попита, нали? Надявах се, че разочарованието в гласа ми не е прекалено очевидно.
— Ще изкачваме Каменната пустиня, точно на юг от Рейниър.
Спомних си, че Чарли бе споменал за честите излети на семейство Кълън.
— Е, ами, приятно прекарване. — Опитах се да звуча ентусиазирана. Само че май не успях да го заблудя. По краищата на устните му играеше усмивка.
— Ще ми направиш ли една услуга този уикенд? — Той се обърна да ме погледне право в лицето, като използваше пълната сила на изгарящите си златни очи.
Кимнах безпомощно.
— Не се обиждай, но приличаш на онези хора, които привличат проблемите като магнит. Така че… опитай се да не паднеш в океана или да те прегази нещо, става ли? — Той се усмихна криво.
Безпомощността бе изчезнала, докато той говореше. Изгледах го ядосано.
— Ще видя какво мога да направя — троснах се аз, докато скачах от колата. Затръшнах вратата след себе си с крайна сила.
Той все още се усмихваше, докато отпътуваше.
6. Страшни истории
Докато стоях в стаята си, опитвайки се да се концентрирам върху третото действие на «Макбет», всъщност се ослушвах за пикапа си. Бях си помислила, че дори в поройният дъжд, пак щях да чуя ръмженето на двигателя. Но когато отидох да надникна през пердето — отново — внезапно беше там.
Не очаквах с нетърпение петъка, който надмина не-очакванията ми. Разбира се, имаше коментари относно припадъка. Джесика изглеждаше особено развеселена от тази история. За щастие Майк си държеше устата затворена и като че ли никой не знаеше за намесата на Едуард. Въпреки това тя ме обсипа с въпроси на обяд.
— Какво искаше Едуард Кълън вчера? — попита Джесика по тригонометрия.
— Не знам — отговорих й честно. — Така й не повдигна темата.
— Изглеждаше някак ядосана — подхвърли тя.
— Така ли? — запазих изражението си непроницаемо.
— Знаеш ли, не го бях виждала преди да седи с някой друг, освен със семейството си. Беше странно.
— Странно — съгласих се аз. Тя изглеждаше подразнена, разтърси нетърпеливо тъмните си къдри — предполагам, че се надяваше да чуе нещо, от което щеше да излезе добра история за предаване нататък.
Най-лошата част от петъка беше, че дори и да знаех, че няма да е тук, продължавах да се надявам. Когато влязох в закусвалнята с Джесика и Майк, не можех да се удържа да погледна към масата му, където Розали, Алис и Джаспър седяха и си говореха с приближени глави. И не можех да спра мрака, който ме погълна, когато осъзнах, че нямам представа колко време ще мине преди да го видя отново.
Седнах на обичайната си маса, всички бяха изпълнени с планове за утрешният ден. Майк беше отново оживен, влагайки огромно доверие в местният синоптик, който обещаваше слънце утре. Трябваше да видя това преди да го повярвам. Само че бе топло днес — почти 15 градуса. Може би екскурзията нямаше да е толкова жалка.
Засякох няколко недружелюбни погледа от страна на Лорън по време на обяд, които не разбрах напълно, докато не излязохме заедно от стаята. Бях точно зад нея, само на стъпка разстояние от гладката й, сребристо руса коса, и тя очевидно не осъзнаваше това.
— … не знам защо Бела — подигра се тя на името ми, — просто не сяда с онези Кълън отсега нататък. — Чух я да мърмори на Майк. Досега не бях забелязала колко неприятен, носов глас има и бях изненадана от злобата в него. Не я познавах чак толкова добре, и очевидно недостатъчно, заради неприязънта й към мен — или поне така си помислих.