— Знаеш ли някоя от старите ни истории, за това откъде сме произлезли… килетите, тоест? — започна той.
— Всъщност не — признах аз.
— Е, има много легенди, за някои от тях се твърди, че датират от Големият потоп — предполага се, че праотците ни са завързали канутата си на върха на най-високите дървета в планината, за да оцелеят както Ной и ковчега. — Той се усмихна, за да ми покаже колко малко вярва влагаше в тези истории. — Друга легенда твърди, че произхождаме от вълците — и че вълците все още са наши братя. Против законите на племето е да ги убиваме. А има и истории за студените. — Гласът му се снижи.
— Студените? — попитах аз, интересът ми вече истински.
— Да. Има истории за студените, стари колкото легендите за вълците, и някои по-скорошни. Според легендата, моят прапрадядо познавал някои от тях. Именно той сключил договор, който ги държи далеч от земите ни. — Той извъртя очи нагоре.
— Прапрадядо ти? — насърчих го аз.
— Той е бил вожд на племето, подобно на баща ми. Виждаш ли, студените са естествените врагове на вълците, е, не на истинските вълци, но на вълците, които се превръщат в хора, подобно на праотците ни. Можеш да ги наречеш върколаци.
— Върколаците имат врагове?
— Само един.
Наблюдавах го сериозно, надявайки се да предреша нетърпението ми като възхищение.
— Та, виждаш ли — продължи Джейкъб, — студените принципно са наши врагове. Но тази група, която пристигнала на наша територия по времето на прапрадядо ми била различна. Те не ловували като останалите от техният вид — те не би трябвало да са опасни за племето. Така че прапрадядо ми направил пакт с тях. Ако те обещаели да стоят далеч от земите ни, те нямали да ги разкрият пред бледоликите. — Той ми смигна.
— Ако не са били опасни, защо тогава…? — Опитвах се да разбера, докато се борех той да не забележи колко на сериозно вземах страшната му история.
— Винаги е имало риск хората да са около студените, дори и толкова цивилизовани като този клан. Никога не се знаело, кога ще огладнеят толкова, че да не могат да устоят. — Той умишлено подправи тонът си с нотка заплашителност.
— Какво имаш предвид под «цивилизовани»?
— Твърдели, че не ловуват хора. Предполагало се, че някак си се издържат с животни вместо това.
Опитах се да звуча небрежно.
— Та това какво общо има със семейство Кълън? Да не би те да са като студените, които прапрадядо ти срещнал?
— Не. — Той направи драматична пауза. — Те са абсолютно същите.
Навярно си е помислил, че изплашеното ми изражение се дължи на историята му. Той ми се усмихна доволно, и продължи.
— Имало допълнение към тях, нова женска и нов мъжки, но останалите са си същите. По времето на прапрадядо ми вече познавали лидерът, Карлайл. Той е бил тук още от преди вашите хора да са пристигнали. — Той се бореше с усмивката си.
— И какво са те? — накрая попитах. — Какво точно са студените?
Той се усмихна мрачно.
— Кръвопийци — отговори той със смразяващ глас. — Вашите хора ги наричат вампири.
Наблюдавах вълните, разбиващи се в брега, когато той отговори, не много убедена какво изобразява в момента лицето ми.
— Хвана те страх — засмя се доволно той.
— Добър разказвач си — похвалих го аз, като продължавах да гледам към вълните.
— Доста луди неща, а? Нищо чудно, че баща ми не иска да го разказваме на никого.
Не можех да контролирам все още изражението си, за да го погледна.
— Не се тревожи, няма да те издам.
— Мисля, че току-що наруших договора — засмя се той.
— Ще отнеса историята ти в гроба — обещах аз, потрепервайки.
— Сериозно обаче, не казвай нищо на Чарли. Той доста се ядоса на баща ми, когато разбра, че някои от нас не ходят в болницата откакто доктор Кълън работи там.
— Разбира се, че няма да му кажа.
— Та, мислиш ли, че сме група суеверни индианци или що? — попита той със закачлив глас, но с нотка на тревога. Все още не бях откъснала поглед от океана.
Обърнах се към него и му се усмихнах възможно най-нормално.
— Не. Но мисля, че си много добър разказвач. Все още ме е страх, виждаш ли? — Повдигнах ръката си.
— Яко — усмихна се той.