Не трябваше да идвам тук. Трябваше да се досетя, но къде другаде можех да отида? Тъмнозелената светлина на гората прекалено много ми напомняше на сцената от сънят ми, за да позволи на умът ми да си почине. Като го нямаше звукът на мокрите ми стъпки, тишината беше пронизителна. Птиците също бяха притихнали, капките се увеличаваха бързо, значи навярно валеше горе. Папратите стояха по-нависоко от главата ми, сега като бях седнала, и знаех, че ако някой мине по пътеката на няколко крачки от мен, изобщо няма да ме види.
Тук сред дърветата беше много по-лесно да повярвам на абсурдните истории, които ме засрамиха на затворено. Нищо не се бе променило в тази гора през изминалите хиляда години, и митовете и легендите на стотици различни страни изглеждаха много по-вероятни в зелената мъгла, отколкото в подредената ми стая.
Насилих се да се фокусирам върху двата жизненоважни въпроса, на които трябваше да отговоря, но го направих с нежелание.
Първо, трябваше да реша дали казаното от Джейкъб за семейство Кълън бе истина.
Веднага умът ми отговори с гръмогласно «не». Беше глупаво и болезнено да се занимавам с такива глупави галантерии. Но какво, тогава? — запитах се аз. Нямаше рационално обяснение за факта, че бях жива в момента. Отново направих списък с нещата, които бях забелязала — невъзможната скорост и сила, цветът на очите, който се менеше от черно до златисто и обратно, нечовешката красота, бялата, студена кожа. И още — малки неща, които бях осъзнала бавно — как като че ли никога не ядяха, смущаващата грация, с която се движеха и начинът, по който той понякога говореше, с непозната напевност и фрази, които повече отиваха на стилът на роман от началото на миналият век, отколкото на класната стая в двадесет и първи век. Той бе избягал от час, когато вземаха кръвните групи. Не беше отказал за екскурзията до плажа, докато не му бях казала къде ще ходим. Той сякаш знаеше какво си мислят всички… освен мен. Беше ми казал, че той е лошият, опасен…
Можеха ли Кълън да бъдат вампири?
Е, определено бяха нещо. Нещо извън възможностите на рационалните оправдания, които се разиграваха пред невярващите ми очи. Дали било историята на Джейкъб за студените или супергеройската ми теория, Едуард Кълън не беше… човешко същество. Той беше нещо повече от това.
Така че — може би. Това трябваше да ми свърши работа засега.
И най-важният въпрос от всички останали. Какво щях да правя, ако се окажеше истина?
Ако Едуард беше вампир — почти не можех да се накарам да си помисля думата — тогава какво щях да правя? Да кажа на някой друг определено не беше опция. Не можех сама на себе си да повярвам — пък какво оставаше за останалите.
Само две възможности ми се сториха практични. Първата беше да послушам съвета му — да бъда умна и да го избягвам, колкото се може повече. Да отменя плановете ни и да продължа да го игнорирам, доколкото мога. Да се преструвам, че имаше дебела преграда между нас в единственият час, който карахме заедно. Да му кажа да ме остави на мира — и този път да го кажа наистина.
Обхвана ме внезапна агония от отчаяние, когато обмислих тази алтернатива. Умът ми отхвърли болката, бързо прескачайки на другата възможност.
Можех да не правя нищо различно. Все пак, ако той беше нещо… лошо, досега да ми е направил нещо. Всъщност, щях да бъда вдлъбнатина в калника на Тайлър, ако той не бе реагирал толкова бързо. Толкова бързо, спорех със себе си, че може да са били чисти рефлекси. Но ако е рефлекс за спасяване на животи, колко лош може да е? — възразих аз. Главата ми се въртеше в кръг без отговори.
В едно нещо обаче бях сигурна, ако бях сигурна изобщо в каквото и да е било. Тъмният Едуард от сънят ми снощи бе отражение на страхът от думите на Джейкъб, а не от самият Едуард. Дори тогава, когато извиках в ужас от скока на върколака, не от страх за вълка се появи писъкът «не» на устните ми. Беше страх, че той може да пострада — дори когато ме викаше с острите си зъби, аз се страхувах за него.
И знаех, че точно там се крие отговорът ми. Не знаех дали имам шанс, всъщност. Вече бях загазила прекалено много. Сега като знаех — ако знаех — не можех да направя нищо за ужасяващата ми тайна. Защото когато си помислих за него, за гласът му, за хипнотизиращите му очи, магнетичната сила на характера му, не исках нищо повече от това да бъда с него. Дори и ако… но не можех да мисля. Не и тук, сама в тъмната гора. Не и докато дъждът замъгляваше като здрач изпод балдахините и ситнеше като стъпки по земята. Потреперах и се изправих бързо от скритото си местенце, разтревожена, че пътеката някак си е изчезнала с дъжда.