Но тя беше там, безопасна и видима, проправяйки си път през мокрият зелен лабиринт. Последвах я прибързано, дръпнала качулката ниско над лицето ми, като започвах да се изненадвам, докато почти бягах между дърветата, колко съм се отдалечила. Започнах да се чудя дали ще изляза някъде или следвах пътеката по-навътре в затвора на гората. Въпреки това преди да се паникьосам много, започнах да виждам светлината през отвора на клоните. И след това можех да чуя кола да преминава през улицата, поляната на Чарли изтегнала се пред мен, къщата ме мамеше, обещавайки ми топлина и сухи чорапи.
Беше вече обяд, когато се прибрах. Качих се горе, за да се преоблека в джинси и тениска, тъй като щях да стоя вътре. Не ми отне много време да се концентрирам върху задачата ми за деня, есе върху «Макбет», което трябваше да предадем до сряда. Започнах да нахвърлям доволно черновата, по-спокойна отколкото се бях чувствала от… е, всъщност от четвъртък следобед, ако трябваше да съм честна.
Това обаче винаги е бил моят начин. Правенето на решения беше болезнената част за мен, частта върху която агонизирах. Но веднъж щом решението бе направено, просто го следвах — обикновено с облекчение, че изборът е направен. Понякога облекчението бе покварено от отчаяние, като решението ми да се преместя във Форкс. Но пак беше по-добре отколкото да се боря с алтернативите.
Решението беше абсурдно лесно за понасяне. Опасно лесно.
И така, денят бе тих и продуктивен — завърших есето си малко преди осем. Чарли се прибра вкъщи с голям улов, и аз си напомних мислено да купя книга с рецепти за риба, докато съм в Сиатъл следващата седмица. Тръпки ме побиха по гръбнака, когато се сетех за това пътуване, които не бяха по-различни от онези, които чувствах преди разходката ми с Джейкъб Блек. Би трябвало да са различни обаче. Би трябвало да ме е страх — знаех си, че трябва, само че не чувствах правилният тип страх.
Спах безсънно тази нощ, изтощена от ранният старт на денят ми и от оскъдният сън предишната вечер. Събудих се, и за втори пък откакто бях във Форкс, посрещнах жълтата светлина на слънчевият ден. Изприпках до прозореца, поразена да видя, че почти нямаше облаци на небето, а онези, които все пак бяха там, представляваха малки пухчета, които надали носеха някакъв дъжд. Отворих прозореца — изненадана, че се отвори толкова тихо, без да скърца, тъй като не е бил отварян от кой знае колко години — и вдишах сравнително сухият въздух. Беше съвсем топло и почти нямаше вятър. Кръвта беше живнала във вените ми.
Чарли приключваше със закуската, когато слязох долу, и той бързо се зарази от настроението ми.
— Навън е страхотен ден — изкоментира той.
— Да — съгласих се аз, ухилена.
Той отвърна на усмивката ми, кафявите му очи се сбръчкаха по краищата. Когато Чарли се усмихваше, можех да разбера защо с майка ми са прибързали толкова с брака. По-голямата част от младият романтик бе изчезнала преди да го познавам, подобно на къдравата кафява коса — ако не структурата, то поне същият цвят като моя — бе намаляла, разкриваща повече и повече от лъскавата кожа на челото му. Но когато се усмихваше, можех да видя малко от мъжа, който бе избягал с Рене, когато е била само с две години по-голяма от мен сега.
Изядох жизнерадостно закуската си, докато наблюдавах вихрушката от прашинки на слънчевите лъчи, които се процеждаха от задният прозорец. Чарли се сбогува с мен и можех да чуя отпрашващата патрулка. Поколебах се по пътя за вратата, с ръка на палтото ми. Щях да изкуша съдбата, ако го оставех вкъщи. С въздишка го метнах на едната си ръка и излязох на най-ярката светлина, която бях виждала от месеци. С помощта на много смазка, успях да сваля и двата прозореца на пикапа до долу. Бях една от първите, които пристигнаха на училище — дори не бях проверила часовника в бързината си да изляза. Паркирах и се отправих към рядко използваните пейки от южната страна на закусвалнята. Пейките все още бяха леко влажни, затова седнах върху якето си, доволна че ми е послужило за нещо. Домашните ми бяха готови — резултат от скучен социален живот — но имах някои задачи по тригонометрия, за които не бях особено сигурна, че са верни. Извадих прилежно учебника си, но по средата на проверката на първата задача, започнах да се размечтавам, докато гледах слънчевите лъчи да се процеждат през дърветата. Рисувах си разсеяно в полето на домашното ми. След няколко минути внезапно осъзнах, че бях нарисувала пет чифта тъмни очи, които ме гледаха от страницата. Изтрих ги бързо с гумичката.