— Бела! — чух да вика някой, който звучеше като Майк.
Огледах се и видях, че училището се бе напълнило, докато си стоях завеяно там. Всички бяха в тениски, някои дори по шорти, въпреки че температурата надали надвишаваше двадесет градуса. Майк се задаваше към мен с каки шорти и тениска на райета, махайки ми.
— Здрасти, Майк — казах аз, като му махнах, като ми бе невъзможно да бъда флегматична в такава сутрин.
Той седна до мен, спретнатите иглички на косата му блестяха златисти на слънцето, усмивката му разтегната по лицето. Беше толкова доволен да ме види, че не можех да не се почувствам удовлетворена.
— Досега не бях забелязал — в косата ти има червено — изкоментира той, улавяйки измежду пръстите си кичур, който се вееше от лекият бриз.
— Само на слънцето.
Почувствах се само малко неудобно, когато той затъкна кичура зад ухото ми.
— Страхотен ден, не е ли?
— Моят тип ден — съгласих се аз.
— Какво прави вчера? — Тонът му бе малко прекалено собственически.
— Най-вече работех върху есето си. — Не добавих, че вече го бях завършила — нямаше причина да ставам самодоволна.
Той се плесна с ръка по челото.
— Оо, да — това беше до четвъртък, нали?
— Ммм, до сряда, струва ми се.
— Сряда? — намръщи се той. — Това не е на добре… Твоето за какво е?
— Дали отношението на Шекспир към женските герои е сексистко.
Той ме изгледа така, сякаш му бях проговорила на пилешки.
— Предполагам, че ще трябва да поработя върху него тази вечер — каза той унило. — Щях да те попитам дали искаш да излезем.
— Оу — хвана ме неподготвена. Защо вече не можех да водя нормален разговор с Майк без да отива в неприятна посока?
— Можем да отидем на вечеря или нещо подобно… и ще го доизмисля по-късно. — Той ми се усмихна с надежда.
— Майк… — Мразех да се забърквам в такива неща. — Не мисля, че това е най-добрата идея.
Лицето му посърна.
— Защо? — попита той, очите му нащрек. Мислите ми се въртяха около Едуард, чудейки се дали и той си мисли за същото.
— Мисля че… и ако повториш на някой това, което ти казвам сега, с радост ще те пребия до смърт — заплаших аз, — но мисля, че това би наранило чувствата на Джесика.
Той беше объркан, очевидно изобщо не мислеше за това.
— Джесика?
— Сериозно, Майк, ти да не си сляп?
— Оу — издиша той — явно изумен. Възползвах се от това, за да се измъкна.
— Часът ще започне, а аз не бива да закъснявам отново. — Събрах учебниците си и ги натиках в чантата ми.
Вървяхме в мълчание до трета сграда, като изражението му бе разсеяно. Надявах се, че в каквито и да е мисли се е потопил, те го насочваха в правилната посока.
Когато видях Джесика по тригонометрия, тя бълбукаше от ентусиазъм. Тя, Анджела и Лорън щяха да ходят тази вечер в Порт Анджелис на пазар за рокли, по случай танците, и искаше да дойда с тях, въпреки че нямах нужда от рокля. Не можех да реша. Щеше да бъде приятно да отида извън града с приятелки, но Лорън щеше да е там. И кой знае какво щях да правя тази вечер… Но това определено беше грешният път, по който да се шляе умът ми. Разбира се, че се радвах на слънцето. Но не това беше причината за еуфоричното ми настроение, не беше дори близко.
Така че й дадох неопределен отговор, като й казах, че трябва първо да говоря с Чарли.
По целият път към испански тя говори само за танците без прекъсване, дори и след като часът свърши с пет минути закъснение, и бяхме на път за закусвалнята. Бях прекалено изгубена в собственото си безумно очакване, че не разбрах много от това, което тя каза. Бях болезнено нетърпелива да видя не само него, но и останалите Кълън — за да ги сравня с новите подозрения, които бяха завладели главата ми. Докато престъпвах прага на закусвалнята, почувствах първият истински трепет на страх да пробягва надолу по гръбнака ми и да се застоява в стомаха ми. Дали щяха да разберат за какво си мисля? И тогава едно друго чувство ме разтърси — дали Едуард щеше отново да ме чака да седна при него?
Както и беше рутината ми, първо погледнах към масата на Кълън. Пристъп на паника обхвана стомахът ми, когато осъзнах, че е празна. С изчезваща надежда, очите ми претърсиха останалата част от закусвалнята, надявайки се да го открият сам, очакващ ме. Мястото беше почти претъпкано — бяхме закъснели заради испанският — но нямаше и следа от Едуард и семейството му. Неутешимостта ме завладя с парализираща сила.