Веднага щом заобиколих закусвалнята, трета сграда беше лесна за разпознаване. Голямо черно «3» беше боядисано на бял квадрат в източният край. Почувствах как дишането ми постепенно се превръща в хипервентилация, докато приближавах вратата. Опитах се да задържа дъха си като последвах два идентични дъждобрана през вратата.
Класната стая беше малка. Хората пред мен спряха от вътрешната страна на вратата, за да закачат палтата си на дълга редица от куки. Направих като тях. Те бяха две момичета, едното порцеланова блондинка, а другото бледо, със светлокестенява коса. Поне кожата ми нямаше да изпъква тук.
Подадох бланката на учителя, висок оплешивяващ мъж, чиято табелка на бюрото го идентифицираше като господин Мейсън. Той се опули срещу мен, когато видя името ми — не особено окуражаващ отговор — и разбира се аз се изчервих като домат. Но поне ме прати да седна на празен чин най-отзад без да ме представя на класа. Беше по-трудно за новите ми съученици да ме наблюдават оттам, но те някак си успяваха. Държах очите си на списъка с книги, които учителят ми беше дал. Беше доста основен: Бронте, Шекспир, Чосър и Фокнър. Вече ги бях чела. Това беше успокояващо… и скучно. Чудех се дали мама би ми изпратила папката със старите ми есета, или щеше да го счете за измама. Проведох различни спорове с нея в главата си, докато учителят каканижеше.
Когато звънецът би — един носов бръмчащ звук — едно върлинесто момче с проблемна кожа и катранено черна коса се наведе от съседната редица към мен.
— Ти си Изабела Суон, нали? — Приличаше на прекалено услужлив тип от шахматен клуб.
— Бела — поправих го аз. Всички в радиус от три седалки се обърнаха, за да ме погледнат.
— Какъв е следващият ти час? — попита той.
Трябваше да проверя в чантата си.
— Ъ, публична администрация с Джеферсън в шеста сграда.
Нямаше накъде да погледна без да срещна любопитен чифт очи.
— Е, аз съм към четвърта сграда, мога да ти покажа пътя… — Определено прекалено услужлив. — Аз съм Ерик — добави той.
— Благодаря — усмихнах се бързо.
Взехме якетата си и излязохме на дъжда, който се бе усилил. Можех да се закълна, че няколко души вървяха зад нас достатъчно близо, за да подслушват. Надявах се да не ставам параноична.
— Значи тук е доста по-различно от Финикс, а? — попита той.
— Доста.
— Не вали много там, нали?
— Само три или четири пъти годишно.
— Уау, значи как е там? — зачуди се той.
— Слънчево — отвърнах му аз.
— Нямаш много тен.
— Майка ми е наполовина албинос.
Той разгледа лицето ми изучаващо, а аз въздъхнах. Изглежда облаците и чувството за хумор не се смесваха. Още няколко месеца от това и ще забравя как да използвам сарказъм.
Заобиколихме закусвалнята и се отправихме към южните сгради до физкултурният салон. Ерик ме изпрати точно до вратата, въпреки че беше ясно означена.
— Ами, късмет — пожела ми той, като докоснах дръжката. — Може би ще имаме още часове заедно — каза той с надежда.
Усмихнах му се смътно и влязох вътре.
Останалата част от сутринта протече почти по същият начин. Учителят ми по тригонометрия, господин Варнър, който щях да намразя така или иначе само заради предмета, който преподаваше, беше единственият, който ме накара да се изправя пред класа и да се представя. Заеквах, изчервявах се и се препъвах в собствените си ботуши по пътя обратно към мястото ми.
След два учебни часа, започнах да разпознавам някои от лицата във всеки клас. Винаги имаше някой по-смел от останалите, който да се представи и да ми задава въпроси дали ми харесва Форкс. Опитах се да бъда дипломатична, но общо взето просто лъжех безобразно. Поне нямах нужда от картата.
Едно момиче седна до мен по тригонометрия и испански и ме изпроводи до закусвалнята по обяд. Беше дребна, около десетина сантиметра по-ниска от моите 163, но буйната й тъмна къдрава коса компенсираше доста от разликата във височината. Не можех да си спомня името й, затова само се усмихвах и кимах, докато тя бърбореше за учителите и часовете. Дори не се опитвах да следя мисълта й.
Седнахме на края на пълна маса с няколко от нейните приятели, които тя ми представи. Почти веднага след като ми каза имената им ги забравих. Изглеждаха впечатлени от смелостта й да говори с мен. Момчето от часът по английски — Ерик — ми махна от другият край на стаята.
Беше точно там, седейки в закусвалнята, опитвайки се да водя разговор със седем любопитни непознати, когато ги видях за пръв път.