— Аз зашеметявам хората?
— Не си ли забелязал? Да не мислиш, че на всички им се разминава толкова лесно?
Той игнорира въпроса ми.
— А теб зашеметявам ли те?
— Често — признах аз.
И тогава сервитьорката ни пристигна, лицето й пълно с очакване. Съдържателката определено им бе сервирала всичко и новото момиче не изглеждаше разочаровано. Тя прибра кичур къса черна коса зад ухото си и се усмихна с ненужна топлота.
— Здравейте. Аз съм Амбър и ще Ви обслужвам тази вечер. Какво да Ви донеса за пиене? — Не пропуснах това, че говореше само на него.
Той погледна към мен.
— За мен една кола. — Прозвуча като въпрос.
— Две коли — каза той.
— Веднага ще се върна с поръчката Ви — увери го тя с още една ненужна усмивка. Но той не я видя. Той гледаше мен.
— Какво? — попитах, когато тя си тръгна.
Очите му останаха фиксирани върху лицето ми.
— Как се чувстваш?
— Добре съм — отговорих аз, изненадана от напрежението му.
— Не се чувстваш замаяна, не ти се гади, не ти е студено…?
— А трябва ли?
Той се изсмя тихо на обърканият ми тон.
— Ами, всъщност очаквам всеки момент да изпаднеш в шок. — Лицето му отново се изви в перфектната крива усмивка.
— Не мисля, че това ще се случи — казах след като започнах да дишам отново. — Много ме бива в потискането на неприятни неща.
— Все същото, ще се почувствам по-добре, когато имаш малко захар и храна в себе си.
Точно навреме, сервитьорката се появи с напитките ни и кошница с хлебни пръчици. Тя застана с гръб към мен, докато ги поставяше на масата.
— Готови ли сте да поръчате? — попита тя Едуард.
— Бела? — попита той. Тя се извърна с нежелание към мен.
Избрах първото нещо, което видях в менюто.
— Ъм… аз ще взема равиолите с гъби.
— А за Вас? — Тя се обърна към него с усмивка.
— За мен нищо — каза той. Разбира се, че не.
— Кажете ми, ако промените мнението си. — Свенливата усмивка все още беше на мястото си, но той не я погледна и тя си тръгна незадоволена.
— Пий — заповяда ми той.
Пийнах от колата си покорно и внезапно започнах да правя все по-дълбоки глътки, изненадана от това колко жадна бях. Осъзнах, че бях пресушила всичкото нещо, когато той побутна чашата си към мен.
— Благодаря — промърморих аз, все още жадна. Студенината на ледената кола се разпространи в дробовете ми и аз потреперах.
— Студено ли ти е?
— От колата е — обясних аз, потрепервайки отново.
— Нямаш ли яке? — Гласът му бе неодобрителен.
— Да. — Погледнах на празното място до мен. — Оох — оставих го в колата на Джесика — сетих се аз.
Едуард свали якето си. Внезапно осъзнах, че никога не бях забелязвала какво носи — не само тази вечер, но изобщо. Изглежда просто не можех да откъсна поглед от лицето му. Накарах се да погледна сега, концентрирайки се. Той бе свалил светлобежовото си кожено яке — отдолу носеше поло в слонова кост, което прилепваше по тялото му перфектно, подчертавайки колко мускулест беше гръдният му кош.
Той ми подаде якето, прекъсвайки нежният ми поглед.
— Благодаря — казах отново, пъхайки ръце в якето му. Беше студено — по начина по който моето яке беше, когато го вземах сутрин от закачалката на проветривият коридор. Потреперих отново. Миришеше божествено. Вдишах, като се опитвах да разпозная възхитителният мирис. Не миришеше на одеколон. Ръкавите бяха прекалено дълги — вдигнах ги нагоре, за да освободя ръцете си.
— Синият цвят изглежда прекрасно с кожата ти — каза той, докато ме наблюдаваше. Бях изненадана — погледнах надолу изчервена, разбира се.
Той бутна кошницата с хляб към мен.
— Наистина, няма да изпадна в шок — възразих аз.
— Би трябвало — всеки нормален човек би направил така. А ти дори не изглеждаш потресена. — Той изглеждаше неспокоен. Той се вгледа в очите ми и видях колко светли бяха, по-светли отколкото някога ги бях виждала — златен карамел.
— Чувствам се в безопасност с теб — признах аз, омагьосана да му кажа истината отново.
Това го разсърди — алабастровото му чело се сбръчка. Той поклати глава, мръщейки се.
— Това е по-сложно, отколкото бях планирал — промърмори си той.
Взех една франзела и започнах да я гриза в единият край, оглеждайки изражението му. Чудех се кога ли ще е подходящо да започна с въпросите.
— Обикновено си в много по-добро настроение, когато очите ти са светли — изкоментирах аз, като се опитвах да го разсея от каквото и да го караше да се мръщи.
— Какво? — погледна ме той зашеметен.