— Винаги си раздразнителен, когато очите ти са черни — очаквам го тогава — продължих аз. — Имам теория за това.
Очите му се присвиха.
— Още теории?
— Мм-хм. — Дъвчех малка хапка хляб, като се опитвах да изглеждам безразлична.
— Надявам се, че ще си по-оригинална този път… или плагиатстваш от комикси? — Бледата му усмивка бе присмехулна, но очите му още бяха непроницаеми.
— Ами, не, не го взех от комикс, но и не го измислих сама — признах аз.
— И? — притисна той.
Но тогава сервитьорката ни наобиколи с моята порция храна. Усетих, че несъзнателно сме се наклонили един към друг през масата, защото и двамата се изправихме, когато тя пристигна. Тя сложи чинията пред мен — изглеждаше доста вкусно — и се обърна бързо към Едуард.
— Променихте ли мнението си? — попита тя. — Мога ли да Ви донеса нещо? — Може би си въобразявах двусмислицата на думите й.
— Не, благодаря, но още една кола би било добре. — Той посочи с дългата си бяла ръка към празните чаши пред мен.
— Разбира се. — Тя взе чашите и се отдалечи.
— Та казваше? — попита той.
— Ще ти кажа в колата. Ако… — замълчах.
— Има условия? — Той повдигна една вежда, гласът му бе зловещ.
— Имам няколко въпроса, разбира се.
— Разбира се.
Сервитьорката се върна с още две коли. Този път ги остави без да каже нещо и си тръгна отново.
Отпих малко.
— Е, давай — притисна той, гласът му все още суров.
Започнах с най-маловажното. Или поне така си помислих.
— Защо беше в Порт Анджелис?
Той погледна надолу, сключвайки ръце бавно върху масата. Очите му погледнаха бързо към мен изпод миглите, със сянка от усмивка върху лицето му.
— Следващият.
— Но този е най-лесният — възразих аз.
— Следващият — повтори той.
Погледнах надолу, ядосана. Развих приборите от салфетката, взех вилицата и внимателно набучих едно равиоли. Сложих го бавно в устата си, все още гледайки надолу, докато дъвчех и размишлявах. Гъбите бяха вкусни. Преглътнах и отпих още една глътка от колата преди да вдигна поглед.
— Добре тогава. — Изгледах го гневно и продължих бавно. — Да кажем, хипотетично разбира се, че… някой… знае за какво си мислят хората, да чете мисли, нали знаеш — с някои изключения.
— Само едно изключение — поправи ме той, — хипотетично.
— Добре, само едно изключение. — Бях развълнувана, че играе по правилата ми, но се опитах да изглеждам безгрижна. — Как работи това? Има ли ограничения? Как може… така че някой… да открие някой друг в най-точното време? Той откъде ще знае, че тя е в беда? — Чудех се дали заобиколните ми въпроси дори имаха някакъв смисъл.
— Хипотетично? — попита той.
— Разбира се.
— Е, ако… този някой…
— Да го наречем «Джо» — предложих аз.
Той се усмихна иронично.
— Джо, тогава. Ако Джо е внимавал, времето нямаше да е чак толкова точно. — Той поклати глава, извъртайки очи нагоре. — Само ти можеш да си навлечеш неприятности в толкова малък град. Щеше да опустошиш статистиката им за нивото на престъпността за цяло десетилетие.
— Говорихме за хипотетични случаи — напомних му ледено.
Той се засмя, очите му топли.
— Да, така е — съгласи се той. — Да те наречем ли «Джейн»?
— Откъде знаеше? — попитах, без да мога да обуздая напрежението ми. Усетих, че съм се навела към него отново.
Той изглежда се колебаеше, разкъсван от някаква вътрешна дилема. Очите му бяха приковали моите, и предположих че правеше решението си точно сега дали просто да ми каже истината или не.
— Можеш да ми вярваш, нали знаеш — промърморих аз. Без да мисля се пресегнах напред, за да докосна сключените му ръце, но той ги отдръпна назад на секундата, и издърпах ръката си назад.
— Не знам дали имам някакъв избор вече. — Гласът му беше почти шепот. — Грешах — ти си много по-наблюдателна, отколкото си мислех.
— Мислех, че винаги си прав.
— Преди бях. — Той отново поклати глава. — Грешах и за още едно нещо свързано с теб. Ти не си магнит за инциденти — това не е достатъчно обширно определение. Ти си магнит за бедствия. Ако има нещо опасно в радиус от 10 километра, то неизменно ще те намери.
— И ти се слагаш в тази категория? — предположих аз.
Лицето му стана студено, безизразно.
— Определено.
Протегнах ръка през масата отново — без да му обръщам внимание, когато той се дръпна отново назад — за да докосна ръката му срамежливо с пръстите си. Кожата му бе студена и твърда, като камък.
— Благодаря ти. — Гласът ми бе изпъстрен с пламенна признателност. — Това ти е за втори път.