В ръката му вече имаше банкнота. Той я пъхна в папката и й я подаде веднага.
— Без ресто. — Той се усмихна. След това стана, а аз се изправих несръчно на краката си.
Тя му се усмихна привлекателно отново.
— Приятна вечер Ви желая.
Той не извърна поглед от мен, когато й благодари. Потиснах усмивката си.
Той ме изпроводи съвсем близо до мен до вратата, все още внимателен да не ме докосва. Спомних си какво бе казала Джесика за връзката си с Майк, как почти са стигнали до етапа на първата целувка. Въздъхнах. Едуард изглежда ме чу, и ме погледна любопитно. Зазяпах се в асфалта, благодарна, че той очевидно не знаеше за какво си мисля.
Той отвори вратата на колата, задържайки я за мен, докато се кача, и я затвори внимателно след мен. Наблюдавах го как заобикаля колата отпред, отново удивена колко е грациозен. Вероятно трябваше да съм му свикнала вече, но не бях. Имах чувството, че Едуард не е типът човек, с когото можеш да свикнеш.
Веднъж влязъл в колата, той запали двигателя и включи парното. Беше станало много студено и предположих, че доброто време беше към края си. Въпреки това ми беше топло в якето му, като вдишвах от аромата му, когато той не гледаше.
Едуард измъкна колата от паркинга без дори да гледа, и я насочи към магистралата.
— Сега — каза той значително, — е твой ред.
9. Теория
— Може ли да те попитам само още едно нещо? — помолих аз, докато Едуард вдигаше скоростта прекалено бързо по тихата улица. Той сякаш не обръщаше голямо внимание на пътя.
Той въздъхна.
— Само едно — съгласи се той. Устните му бяха стиснати в предпазлива линия.
— Ами… ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а съм се отправила на юг. Просто се чудех как узна това.
Той погледна настрани, преднамерено бавен.
— Мислех си, че сме минали заобикалките — изроптах аз.
Той почти се усмихна.
— Добре тогава. Последвах аромата ти. — Той гледаше към пътя, давайки ми време да успокоя лицето си. Не можех да измисля приемлив отговор на това, но го запазих за внимателно изучаване в бъдещето. Опитах се да се концентрирам. Не можех да го оставя да приключи, сега когато най-накрая ми обясняваше нещата.
— А и не отговори на един от първите ми въпроси… — поспрях аз.
Той ме погледна неодобрително.
— Кой по-точно?
— Как работи това — с четенето на мисли? Можеш ли да прочетеш умът на някой, където и да е той? Как го правиш? Семейството ти може ли…? — чувствах се глупаво, като исках пояснения на една преструвка.
— Това е повече от един — изтъкна той. А аз просто преплетох пръсти и се взрях в него, чакаща.
— Не, само аз съм. И не мога да чуя всеки, навсякъде. Трябва да съм сравнително близо. Колкото по-познат е нечий… «глас», толкова по-надалеч мога да ги чуя. Но все пак, на не повече от няколко километра. — Той се спря, замислен. — Малко като да бъдеш в огромна стая пълна с хора, които говорят едновременно. То е нещо като бръмчене — приглушени гласове на фона. Докато не се концентрирам върху един, и тогава ми става ясно за какво си мислят. През повечето време изключвам цялото нещо — доста разсейващо е. И тогава е по-лесно да изглеждаш нормален — той се намръщи като каза думата, — когато не отговарям без да искам на нечии мисли, вместо на думите им.
— Защо мислиш, че не можеш да ме чуеш? — попитах любопитно.
Той ме погледна, очите му загадъчни.
— Не знам — измърмори той. — Единственото предположение, което имам е, че може би умът ти не работи като на останалите. Сякаш твоите мисли са на AM честота, а аз улавям само FM честота. — Той ми се ухили, внезапно развеселен.
— Умът ми не работи както трябва? Аз съм откачалка? — Думите ме разтревожиха повече, отколкото трябваше — вероятно защото предположението му нанесе точен удар. Винаги го бях подозирала, и ме беше срам да се окаже вярно.
— Аз чувам гласове в главата си, а се тревожиш, че ти си откачалката — засмя се той. — Не се тревожи, това е само теория. — Лицето му се стегна. — Което ни връща обратно към теб.
Въздъхнах. Как да започна?
— Не минахме ли заобикалките вече? — напомни ми той нежно.
За пръв път откъснах поглед от лицето му, като се опитвах да намеря подходящите думи. Случи се така, че забелязах спидометъра на таблото.
— Пресвета Дево! — извиках. — Намали!
— Какво има? — Той се стресна. Но колата дори не помръдна.
— Караш със 160 километра в час! — Все още крещях. Хвърлих паникьосан поглед през прозореца, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо. Пътят беше едва видим от дългата редица синкава светлина от уличните лампи. Гората около магистралата приличаше на черна стена — стена твърда като стомана, ако се отклонихме от пътя при тази скорост.