— Успокой се, Бела — той извъртя очи, все още без да намаля.
— Да не би да се опитваш да ни убиеш? — настоях аз.
— Няма да се блъснем.
Опитах се да успокоя гласа си.
— Защо бързаш толкова?
— Винаги карам така. — Той се обърна, за да ми се усмихне криво.
— Дръж очите си на пътя!
— Никога не съм бил в катастрофа, Бела — дори не съм получавал глоба. — Той ми се ухили и почука челото си. — Вграден радар.
— Много смешно — изфучах аз. — Чарли е ченге, помниш ли? Възпитана съм да спазвам уличните правила. Пък и без това, ако ни превърнеш в кравайче от волво около някое дърво, вероятно ще се измъкнеш невредим.
— Вероятно — съгласи се той с кратък, нервен смях. — Но ти не можеш. — Той въздъхна, и видях с облекчение как стрелката градивно се смъкна на 120 километра. — Доволна?
— Почти.
— Мразя да карам бавно — измърмори той.
— Това е бавно?
— Достатъчно коментари относно шофирането ми — сряза ме той. — Все още очаквам последната ти теория.
Прехапах устна. Той ме погледна, медните му очи неочаквано нежни.
— Няма да се смея — обеща той.
— По-скоро ме е страх, че ще ми се ядосаш.
— Толкова ли е лошо?
— При това доста, да.
Той чакаше. Гледах надолу към ръцете ми, за да не видя изражението му.
— Давай. — Гласът му беше спокоен.
— Не знам откъде да започна — признах аз.
— Защо не започнеш отначало… каза, че не си измислила това сама.
— Не.
— Откъде започна — книга? Филм? — проучваше той.
— Не… беше събота, на плажа. — Рискувах да хвърля поглед към лицето му. Той изглеждаше озадачен.
— Срещнах един стар семеен познат — Джейкъб Блек — продължих аз. — Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.
Той все още изглеждаше объркан.
— Баща му е един от вождовете на племето килет. — Наблюдавах го внимателно. Обърканото му изражение замръзна на място. — Отидохме да се поразходим… — излязох интригата си от историята, — и той ми разказваше едни стари легенди — като че ли, за да ме уплаши. Разказа ми една… — поколебах се.
— Продължавай — каза той.
— За вампири. — Осъзнах, че шепна. Не можех да погледна към лицето му. Но видях кокалчетата му да се свиват конвулсивно върху кормилото.
— И ти веднага се сети за мен? — Все още бе спокоен.
— Не. Той… спомена семейството ти.
Той мълчеше, загледан в пътя.
Внезапно се разтревожих, разтревожих се за безопасността на Джейкъб.
— Той си мислеше, че това са глупави суеверия — казах бързо. — Той не очакваше да си направя някакви изводи от това. — Не изглеждаше достатъчно, трябваше да си призная. — Беше моя вина, накарах го да ми каже.
— Защо?
— Лорън каза нещо за теб — искаше да ме провокира. И едно от големите момчета от племето каза, че семейството ти не идва до резервата, само че прозвуча така сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах с Джейкъб насаме и го подведох, за да ми каже — признах аз, клюмвайки глава.
— Как го подведе? — попита той.
— Опитах се да флиртувам — получи се по-добре отколкото очаквах. — Недоверие оцвети гласът ми, когато се сетих за това.
— Иска ми се да бях видял това. — Той се изсмя мрачно. — А ме обвиняваш мен в омайване на хора — горкият Джейкъб Блек.
Изчервих се и погледнах през прозореца си към нощта.
— Какво направи тогава? — попита той след минута.
— Направих проучване в интернет.
— И това те убеди? — Гласът му звучеше почти безразличен. Но ръцете му се бяха вкопчили силно в кормилото.
— Не. Нищо не пасваше. Повечето неща бяха доста глупави. И после… — Спрях.
— Какво?
— Реших, че няма значение — прошепнах аз.
— Няма значение? — Тонът му ме накара да погледна нагоре — най-накрая бях разбила внимателно изградената му маска. Лицето му бе недоверчиво, с едва тънък намек от гневът, от който се страхувах.
— Не — казах нежно. — За мен няма значение какъв си.
Сурова, присмехулна нотка навлезе в гласът му.
— Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек!
— Не.
Той бе притихнал, като отново гледаше право напред. Лицето му безрадостно и студено.
— Ядосан си — въздъхнах аз. — Не трябваше да казвам нищо.
— Не — каза той, но тонът му бе строг като лицето му. — Предпочитам да знам какво си мислиш — дори и това, което да си мислиш да е абсурдно.