— Ами да викаш за помощ?
— Щях да стигна до тази част.
Той поклати глава.
— Права си — наистина се меся на съдбата, като се опитвам да те запазя жива.
Въздъхнах. Забавяхме ход, минавайки границите на Форкс. Беше отнело по-малко от двайсет минути.
— Ще те видя ли утре? — настоях аз.
— Да… и аз имам да предавам есе. — Той се усмихна. — Ще ти запазя място по обяд.
Беше глупаво, след всичко което бяхме преживели тази вечер, как това малко обещание изпрати прехвърчащи пеперуди в стомаха ми, и ме остави без думи.
Бяхме пред къщата на Чарли. Лампите светеха, пикапът ми на мястото си, всичко крайно нормално. Все едно се събуждах от сън. Той спря колата, но аз не помръднах.
— Обещаваш ли да бъдеш там утре?
— Обещавам.
Обмислих това за момент, след което кимнах. Свалих якето му, помирисвайки го за последно.
— Можеш да го задържиш — нямаш яке за утре — напомни ми той.
Върнах му го.
— Не искам да ми се налага да го обяснявам на Чарли.
— О, вярно. — Той се ухили.
Поколебах се, ръката ми все още на дръжката на вратата, като се опитвах да удължа момента.
— Бела? — каза той с различен тон — сериозен, но колеблив.
— Да? — обърнах се към него прекалено нетърпеливо.
— Ще ми обещаеш ли нещо?
— Да — казах аз, и веднага съжалих за безусловното си съгласие. Ами ако ме помолеше да стоя далеч от него? Не можех да спазя това обещание.
— Не ходи сама в гората.
Изгледах го озадачена.
— Защо?
Той се намръщи, очите му бяха непроницаеми, докато гледаше през мен извън прозореца.
— Не само аз съм най-опасното нещо там. Нека да го оставим така.
Потреперах леко от внезапният мрак в гласът му, но бях облекчена. Това беше лесно за спазване обещание.
— Както кажеш.
— Ще се видим утре — въздъхна той, и разбрах, че иска от мен да си тръгна сега.
— До утре тогава. — Отворих вратата неохотно.
— Бела? — Обърнах се и той се бе навел към мен, бледото му, величествено лице на сантиметри от моето. Сърцето ми спря да бие.
— Спи добре — каза той. Дъхът му ме лъхна, зашеметявайки ме. Беше същият изящен аромат, който се излъчваше от якето му, но в по-концентрирана форма. Примигнах, напълно омаяна. Той се отдръпна.
Не можех да помръдна, докато мозъкът ми някак си не се развърза. Излязох несръчно от колата, като ми се наложи да се хвана за рамката за опора. Стори ми се, че го чух да се смее, но звукът беше прекалено тих, за да съм сигурна.
Той изчака да затворя предната врата, когато чух двигателят да изръмжава тихо. Обърнах се да гледам как сребристата кола изчезва иззад ъгъла. Осъзнах, че е много студено.
Пресегнах се механично за ключа, отключих вратата и влязох вътре.
Чарли се обади от всекидневната.
— Бела?
— Да, тате, аз съм. — Влязох вътре, за да го видя. Той гледаше бейзболен мач.
— Прибираш се рано.
— Така ли? — изненадах се аз.
— Няма осем още — каза ми той. — Забавлявахте ли се с момичетата?
— Да — беше много забавно. — Главата ми се въртеше, докато се опитвах да се върна назад към заплануваната вечер с момичетата. — И двете си откриха рокли.
— Добре ли си.
— Просто съм уморена. Вървях много.
— Е, може би трябва да отидеш да си легнеш. — Той звучеше загрижен. Чудех се на какво ли прилича лицето ми.
— Само да се обадя на Джесика.
— Но нали досега беше с нея? — попита той изненадано.
— Да… но си забравих якето в колата й. Искам да се убедя, че ще ми го донесе утре.
— Е, дай й възможност да се прибере вкъщи първо.
— Правилно — съгласих се аз.
Отидох до кухнята и се строполих, изтощена, на един стол. Наистина се чувствах замаяна сега. Чудех се дали наистина ще изпадна в шок в края на краищата. О, я се стегни, казах си аз.
Телефонът внезапно иззвъня, като ме стресна. Изтръгнах го от вилката.
— Ало? — казах без дъх.
— Бела?
— Здрасти, Джес, тъкмо щях да ти се обадя.
— Вече си стигнала до вкъщи? — Гласът й беше облекчен… и изненадан.
— Да. Оставих си якето в колата ти — ще ми го донесеш ли утре?
— Разбира се. Но разкажи ми какво се случи! — настоя тя.
— Ъм, утре… по тригонометрия, става ли?
Тя бързо зацепи.
— О, баща ти е там?
— Точно така.
— Добре, ще говорим утре. Чао! — Можех да чуя нетърпението в гласът й.
— Чао, Джес.
Качих се бавно до горе, като тежък унес замъгляваше главата ми. Механично се приготвих за лягане без да внимавам много какво правя. Чак когато се озовах под душа — водата прекалено гореща, изгаряща кожата ми — осъзнах, че замръзвам. Разтреперих се неудържимо за няколко минути, преди горещата струя да отпусне втвърдените ми мускули. После останах под душа, прекалено уморена, за да се движа, докато горещата вода не започна да свършва.