— Къде е останалата част от семейството ти? — попитах аз — повече доволна да съм сама с него, но спомняйки си, че колата му обикновено бе препълнена.
— Взеха колата на Розали. — Той сви рамене, докато паркираше до лъскава червена спортна кола със спуснат гюрук. — Доста демонстративна, не е ли?
— Ъъ, уау — поех си дъх аз. — Ако тя има това, защо изобщо се вози с теб?
— Както казах, демонстративна е. Опитваме се да се впишем.
— Не успявате — засмях се аз и поклатих глава, докато слизах от колата. Вече не закъснявах — лунатичното му каране ме бе докарало до училище с предостатъчно време. — Тогава защо Розали я е докарала днес, като е толкова очебийна?
— Не си ли забелязала? Нарушавам всички правила сега. — Той ме пресрещна пред колата, заставайки много близо до мен, когато тръгнахме през двора. Исках да скъся това малко разстояние, да се пресегна и да го докосна, но се страхувах, че той не би поискал.
— Защо всички имате такива коли? — зачудих се на глас. — Щом търсите усамотение?
— Каприз — призна той с дяволита усмивка. — Всички обичаме да караме бързо.
— Разбира се — измърморих изпод дъха си.
Точно под навеса на закусвалнята, Джесика чакаше, очите й готови да изскочат от орбитите си. През ръката й, благословена да е, беше преметнато якето ми.
— Здрасти, Джесика — казах, когато я приближихме. — Благодаря ти, че запомни. — Тя ми подаде якето без да продума.
— Добро утро, Джесика — каза Едуард учтиво. Не беше негова вина, че гласът му бе толкова неустоим. Или на какво бяха способни очите му.
— Ъъъ… здрасти. — Тя премести широките си очи към мен, като се опитваше да събере разбърканите си мисли. — Предполагам, че ще се видим по тригонометрия. — Тя ми хвърли многозначителен поглед, и аз потиснах една въздишка. Какво по дяволите щях да й кажа?
— Да, до тогава.
Тя се отдалечи, спирайки два пъти, за да надникне през рамо към нас.
— Какво ли ще й кажеш? — измърмори Едуард.
— Хей, мислех си, че не можеш да четеш мислите ми? — изсъсках аз.
— Не мога — каза стреснато той. Изведнъж разбирането просветли очите му. — Въпреки това, мога да прочета нейните — тя ще ти устрои засада в клас.
Изстенах, докато свалях якето му и му го подавах, замествайки го с моето собствено. Той го преметна през ръката си.
— Та какво ще й кажеш?
— Малко помощ? — помолих аз. — Какво иска да знае?
Той поклати глава, хилейки се палаво.
— Така не е честно.
— Не, ти да не споделиш това, което знаеш — ето това, не е честно.
Той се замисли за момент, докато вървяхме. Спряхме точно пред вратата на първият ми час.
— Иска да знае дали се срещаме тайно. И иска да знае какви са чувствата ти към мен — накрая каза той.
— Ауч. Какво да й кажа? — опитах се да запазя изражението си невинно. Хората ни подминаваха на път за клас, вероятно зяпайки ни, но почти не им обърнах внимание.
— Хмм. — Той замълча, за да улови кичур от косата ми, който бе пробягал по шията ми, и го върна на мястото му. Сърцето ми затупурка хиперактивно. — Предполагам, че можеш да кажеш «да» на първото… ако нямаш нищо против — по-лесно е от всяко друго обяснение.
— Нямам нищо против — казах с отслабнал глас.
— А що се отнася до другият въпрос… е, ще се ослушвам, за да чуя отговорът за себе си. — Едната страна на устата му се надигна в любимата ми неравна усмивка. Не можах да уловя достатъчно бързо дъха си, за да отговоря на забележката му. Той се обърна и се отдалечи.
— Ще се видим на обяд — извика той през рамо. Трима души, които тъкмо влизаха през вратата се спряха, за да ме погледнат.
Побързах да вляза в час, изчервена и подразнена. Беше такъв негодник. Сега се притеснявах още повече какво ще кажа на Джесика. Седнах на обичайното си място, мятайки чантата долу в раздразнението си.
— Добрутро, Бела — каза Майк от мястото си до мен. Вдигнах глава, за да видя странен, почти смирен поглед на лицето му. — Как беше в Порт Анджелис?
— Беше… — Нямаше по-лесен начин да се обясни. — Страхотно — завърших глуповато. — Джесика си купи много сладка рокля.
— Спомена ли нещо за понеделник вечер? — попита той, очите му светнаха. Усмихнах се при внезапният развой на разговора.
— Каза, че си е изкарала страхотно — уверих го аз.
— Така ли? — попита той нетърпеливо.
— Определено.
Господин Мейсън въдвори ред в класа, като ни поиска есетата. Английският и след това правителствена администрация преминаха като в мъгла, докато се тревожех как да обясня нещата на Джесика и агонизирах върху това дали Едуард наистина ще подслушва чрез мислите на Джес какво казвам. Колко неудобен беше малкият му талант, когато не спасяваше живота ми.