Мъглата почти се бе вдигнала до края на вторият час, но денят все още бе тъмен с ниски, потискащи облаци. Усмихнах се на небето.
Едуард беше прав, разбира се. Когато влязох по тригонометрия, Джесика седеше на задният ред, като почти подскачаше на място от възбуда. Неохотно седнах до нея, като се опитвах да се убедя, че ще е по-добре да се приключи по-бързо с това.
— Разкажи ми всичко! — заповяда ми тя още преди да съм седнала на стола.
— Какво искаш да знаеш? — усуках аз.
— Какво стана снощи?
— Почерпи ме с вечеря и след това ме докара до нас.
Тя ме изгледа скептично.
— Как стигнахте толкова бързо?
— Той кара като маниак. Беше ужасяващо. — Надявам се да е чул това.
— Като среща ли беше — каза ли му да се срещнете там?
Не се бях замислила за това.
— Не… бях много изненадана да го видя там.
Устните й се нацупиха разочаровано от прозрачната искреност на гласа ми.
— Но той те докара до училище днес? — задълбаваше тя.
— Да… това също беше изненада. Забеляза, че снощи нямам яке — обясних аз.
— Ще излизате ли пак?
— Той предложи да ме закара до Сиатъл тази събора, защото си мисли, че пикапът ми — играчка няма да се добере до там — това брои ли се?
— Да — кимна тя.
— Ами, тогава да.
— У-а-у. — Тя преувеличи думите в три срички. — Едуард Кълън.
— Знам — съгласих се аз. «Уау» дори не го покриваше.
— Чакай! — Ръцете й литнаха нагоре, дланите й към мен, сякаш спираше трафика. — Целуна ли те?
— Не — избъбрих аз. — Нещата не стоят така.
Тя изглеждаше разочарована. Обзалагам се, че и аз изглеждах така.
— Мислиш ли, че в събота…? — Тя повдигна вежди.
— Наистина се съмнявам — недоволството в гласът ми бе зле прикрито.
— За какво си говорихте? — притисна ме тя за повече информация, шепнейки. Часът бе започнал, но господин Варнър не внимаваше много и не бяхме единствените, които все още говореха.
— Не знам, Джес, за много неща — прошепнах обратно. — Поговорихме си малко за есето по английски. — Много, много малко. Мисля, че той го подхвърли по някое време.
— Моля те, Бела — умоляваше тя. — Дай малко детайли.
— Ами… добре, сетих се за един. Трябваше да видиш как сервитьорката флиртуваше с него — направо се изхвърли. Но той изобщо не й обърна внимание. — Да прави каквото си иска с това.
— Това е добър знак — кимна тя. — Хубава ли беше?
— Много — и вероятно на деветнайсет или двайсет.
— Още по-добре. Сигурно те харесва.
— Струва ми се, но е трудно да се каже. Винаги е толкова загадъчен — вметнах в негова полза аз и въздъхнах.
— Не знам как може да си толкова смела, че да стоиш сама с него — издиша тя.
— Защо? — бях шокирана, но тя не разбра реакцията ми.
— Той е толкова… плашещ. Не бих знаела какво да му кажа. — Тя направи физиономия, очевидно си спомняше тази сутрин или снощи, когато той пусна непреодолимата сила на очите си върху нея.
— Имам известни проблеми с това да говоря свързано, когато той е наоколо — признах аз.
— Е, да. Той е невероятно великолепен. — Джесика сви рамене, сякаш това оправдаваше които и да е недостатъци. Което, вероятно в нейните сметки, наистина беше така.
— Той е много повече от това.
— Така ли? Какъв е тогава?
Иска ми се да не бях повдигала темата. Точно толкова колкото се надявах, че се бе пошегувал, че ще подслушва.
— Не мога да го обясня точно… но той е още по-невероятен зад лицето. — Вампирът, който искаше да бъде добър — който бягаше да спасява живота на хората, за да не бъде чудовище… Загледах се в предната част на стаята.
— Това възможно ли е? — изкикоти се тя.
Игнорирах я като се преструвах, че внимавам какво говори господин Варнър.
— Значи го харесваш, така ли? — Тя нямаше да се откаже.
— Да — казах отсечено.
— Имам предвид, наистина го харесваш? — наблегна тя.
— Да — каза отново, изчервявайки се. Надявах се този детайл да не бъде регистриран в мислите й.
Беше й писнало от отговорите, състоящи се от една сричка.
— Колко много го харесваш?
— Прекалено много — прошепнах аз. — Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам с какво ще помогне това. — Въздъхнах аз, като едно изчервяване се сливаше с друго.